(няма заглавие)

От апаратната режисьорът му зашепна в слушалките утешителни думи как ако Марти бил готов, щели да го изрепетират отново. Марти обаче смъкна с рязко движение микрофона и слезе от снимачната площадка.

Докато предавахме на живо, винаги се беше държал безстрашно пред аутокюто. И да сбъркаше, и да замажеше някоя дума, изнизваща се пред очите му, само се ухилваше и продължаваше нататък. Понеже беше наясно, че няма друг избор.

Виж, записът е друго. Знаеш, че винаги можеш да спреш и да започнеш отначало. От това, разбира се, би трябвало да ти е по-леко. Но понякога се гипсираш. Оставаш без дъх. Плувваш в пот. А ако камерата те хване потен, с теб е свършено.

Настигнах Марти в зелената стая, където го заварих да отваря бира. Това ме разтревожи повече, отколкото издънката на снимачната площадка. Марти си беше мърморко, но не и пияница. Трябваха му няколко бири, за да се гипсира напълно и да не може да помръдне.

— Когато шоуто е на запис, ритъмът е друг — взех да философствам аз. — На живо енергийното равнище е толкова високо, че дори не усещаш кога предаването е свършило. А когато си на запис, трябва сам да регулираш адреналина. Ти обаче го можеш.

— На теб пък какво ти разбира главата! — тросна се той. — Колко шоу програми си водил?

— Друго може да не разбирам, но съм наясно, че само усложняваш нещата, като подвикваш на момичето, което задвижва аутокюто.

— Движи го прекалено бързо!

— Да, за да не изостава от теб — уточних аз. — Ако ти четеш по-бавно, и тя ще го движи по-бавно. Това, Марти, е същото момиче, с което работим от една година.

— Дори не си се опитал да запазиш излъчването на живо — намуси се той.

— А кой удари Тарзан, ти, нали? Какво очакваше, че ще оставят предаването на живо ли? Телевизията не може да рискува това да се повтори. Ето защо правим шоуто на живо и на запис.

— Да бе, на живо и на запис. Дрън-дрън, та пляс. Ти на чия страна си бе, Хари?

Тъкмо да му кажа, когато Шобан надзърна в зелената стая.

— Успях да намеря друго момиче за аутокюто — оповести тя. — Ще опитаме ли отново?

— Гледаме телевизия — съобщи ми Пат, когато отидох у Глен.

Вдигнах го и го целунах. Той обви досущ маймунка ръце и крака около мен, докато го носех към хола.

— С мама ли?

— Не.

— А с кого, с дядо Глен ли?

— Не. Със Сали и Стив.

В тясното холче заварих момче и момиче на шестнайсетина-седемнайсет години, които бяха седнали на канапето и се бяха впили един в друг. Бяха облечени с дрехи, които не вървят без сноуборд.

Докато влизах, момичето — тъничко, вяло, тъповато, благоволи да ме погледне. Момчето — набито, пъпчиво, още по-тъповато, почукваше с дистанционното устройство по долните си зъби и дори не свали очи от клипа с някакъв разгневен мъж без риза, певец, който изглеждаше така, сякаш е готов да съдейства на полицията. Глен сто на сто знаеше кой е. И сигурно имаше всичките му дискове. Покрай певеца се запитах дали музиката съвсем е изшантавяла, или аз съм започнал да остарявам. Или и двете.

— Здрасти — поздрави девойчето.

— Здравей. Аз съм Хари, бащата на Пат. Джина тук някъде ли е?

— Не, отиде на летището.

— На летището ли?

— Да, наложи ѝ се да… как ли му се викаше… А, да, наложи ѝ се да хваща самолета.

Оставих Пат. Той се намести сред фигурките от „Междузвездни войни“, разпилени по целия под, и започна да хвърля възхитени погледи на пъпчивия хлапак. Наистина се прехласваше по по-големите момчета. Дори по тъпите, грозни големи момчета.

— Къде отиде?

Момичето — Сали, се свъси озадачено.

— В Китай. Струва ми се.

— В Китай ли? Наистина? Или в Япония? Много е важно.

Лицето ѝ грейна.

— Да, може би в Япония.

— Има голяма разлика между Китай и Япония — поясних аз.

Момчето — Стив, ме погледна за пръв път.

— Лично за мен няма — рече то.

Момичето се засмя. Пат също. Беше малък. Не знаеше защо се смее. Чак сега забелязах, че лицето му е мръсно. Ако не го насърчаваш, той се отнася доста високомерно към личната хигиена.

Ухилен самодоволно, Стив отново се извърна към телевизора и продължи да почуква с дистанционното по долните си зъби. Идеше ми да му го натикам в гърлото.

— Знаете ли колко ще остане там?

Сали изсумтя, че не знаела, и стисна разсеяно Стив по месестото бедро.

— Глен няма ли го? — продължих да им досаждам аз.

— Не, татко е на работа — рече момичето.

Така значи. Сали беше от зарязаните деца на Глен от един-два брака след майката на Джина.

— На гости ли сте тук? — поинтересувах се аз.

— Не, ще поостана малко при татко — отвърна девойчето. — Майка само ми опява. Приятелите ми били не знам си какви, обличала съм се не знам как си, кога съм се прибирала, кога не съм се прибирала.

— А има ли основания?

— Вкъщи съм се държала така, сякаш съм била на хотел — изписка Сали. — Била съм прекалено малка, за да съм пушела. Дрън-дрън-дрън… — въздъхна тя уморено, както могат да бъдат уморени само младите. — Все едно и също — до припадък. Сякаш тая дърта двулична кучка не е правела същото в далечната си младост.

— Кучка — повтори Стив.

— Кучка — обади се и Пат, стиснал в юмручета по една фигурка от „Междузвездни войни“, и Стив и Сали прихнаха.