(няма заглавие)

Той не отговори. Понякога четиригодишните малчугани не благоволяват да отговарят.

— Виж какво — рекох му — идеше ми да ревна. — Как мислиш, дали Люк Скайуокър плаче, когато му мият косата?

— Не знам и не ме интересува.

Бях опитал да му измия косата, като му наведох главата над ваната, но не се получи нищо. Затова сега му помогнах да си изуе панталонките, вдигнах го и го сложих да седне във ваната. Пат си избърса носа, докато аз проверявах дали водата е достатъчно топла.

— Забавно е, нали? — подхванах. — Трябва да го правим по-често.

Пат само се смръщи. Но се наведе напред и ми позволи да му изплакна главата. После усети, че пак му слагам шампоан, и нещо го прихвана. Изправи се и в окаян опит да избяга преметна краче през ръба на ваната.

— Пат! — скарах му се аз. — Сядай долу, ако обичаш.

— Искам мама да ми измие главата!

— Мама я няма. Сядай, ти казвам!

— Къде е мама? Къде е?

— Не знам.

Той се опита да излезе опипом от ваната и ревна, защото в очите му влезе шампоан. Бутнах го да седне и като се опитвах да не обръщам внимание на врясъците, му изплакнах набързо косата.

— Един джедай не се държи така! — рекох му. — Така се държат само бебетата.

— Аз не съм бебе! Ти си бебе!

Избърсах го с кърпата, хванах го за ръка и го затеглих обратно към детската, а той заситни с малки крачета подире ми, за да не изостава. Докато му слагах пижамката, двамата се гледахме на кръв.

— И таз добра, да се лигавиш така — казах му. — Наистина съм разочарован от теб.

— Искам мама.

— Мама я няма.

— Кога ще си дойде? — проплака детето. — Кажи, де!

— Не знам — отвърнах. — Не знам, миличкото ми.

— Какво толкова съм направил? — пророни Пат и направо ми разби сърцето. — Аз без да искам, аз без да искам.

— Не си направил нищо. Мама те обича много. Ще я видиш скоро. Обещавам.

После го гушнах и усетил миризмата на шампоана, който явно така и не бях изплакнал, го прегръщах дълго — питах се как двама възрастни с толкова недостатъци са успели да създадат такова съвършенство.

Четох му приказка, докато заспа. Когато излязох от детската, на телефонния секретар имаше три съобщения. И трите бяха от Джина.

— „Извинявай, но се видях принудена да замина за известно време. Нямаш представа колко много ме нарани. Наистина. Нали уж беше до края на дните ни, Хари? А не докато на един от двамата му доскучае. Нали уж беше завинаги, а не докато един от двамата реши, че му е писнало в брачното ложе. Така не става. Няма как да стане. Нима си въобразяваш, че ще те пусна да ме докосваш, когато знам, че си докосвал друга? Ръцете ти, устата… Непоносимо е. Лъжите, играта на криеница, плачът до изнемога. Всичко това ми е дошло до гуша, нагледала съм му се като малка. Ако смяташ, че…“

Секретарят я прекъсна. На него можеш да оставиш само късо съобщение. Чу се сигналът, после и второто съобщение. Сега Джина беше по-спокойна. Или се опитваше да бъде.

„Току-що говорих с Глен. Каза ми, че си взел Пат. Наистина не се налагаше. Там детето си беше добре. Пък и знам колко си зает в службата. Но ако смяташ да го гледаш, докато се върна знай, че всяка неделя трябва да му миеш косата. И не му позволявай да слага захар в овесените ядки. Може да ходи и сам до тоалетната — това вече го знаеш, — но понякога забравя да вдигне дъската. Проверявай дали си е измил зъбите. Не му разрешавай да гледа през цялото време «Междузвездни войни». Ако не е спал следобед, постарай се да си легне не по-късно от…“

Отново сигнал. Последно съобщение. Джина вече не беше толкова спокойна, почти крещеше.