(няма заглавие)

— Разбира се. Нямам намерение да го оставям тук.

— Не можеш да го откъснеш от средата му — натъртих, като се опитах да потуша истерията в гласа си. — Къде ще живеете?

— Банката има грижата да осигури жилище.

— И какво ще яде там?

— Същото, каквото яде и тук. Никой няма да го кара насила да закусва сурова риба. И в Япония има овесени ядки. Не се притеснявай за храната, Хари.

— То оставаше да не се притеснявам! Това не е шега работа, Джина. Кой ще го гледа, докато ти си на работа? Ами нещата му?

— Какви неща?

— Как какви колелото, играчките, видеокасетите. Тези неща.

— Ще ги прекараме там. Толкова ли е сложно да пренесеш вещите на едно четиригодишно дете?

— Ами баба му и дядо му? И тях ли ще пренесеш? Ами приятелчетата от детската градина? Ами аз?

— Не можеш да се примириш, че се отказвам от живота заедно с теб, нали?

— Не става дума за живота с мен. Ако наистина искаш това, ти пожелавам успех. Знам и че е по силите ти. Но животът на Пат е тук.

— Животът на Пат е заедно с мен — поправи ме тя и в гласа ѝ прозвучаха метални нотки.

Но аз усетих, че съм засегнал тънка струна.

— Остави го при мен — рекох. Всъщност примолих се. — Докато се уредиш. За няколко седмици, за месец-два, колкото е нужно. Докато се устроиш в службата и намериш жилище. Нека дотогава Пат остане с мен.

Джина ме погледна втренчено, сякаш е дочакала най-после да проявя здрав разум, но още не ми вярва.

— Не се опитвам да ти го отнема, Джина. Знам, никога не бих го направил. Но не мога да си представя как, докато си на работа и навлизаш в нещата, за него в тясното жилище се грижи чужд човек. Знам, че и ти не си го представяш.

Тя загледа как детето ни се изкачва бавно по катерушката. Пат се обърна бавно и ни се усмихна.

— Сега ми се е отворила такава възможност — рече жена ми. — Трябва да се уверя, че е по силите ми. Сега или никога.

— Разбирам те.

— Ще му се обаждам всеки ден, естествено. И веднага щом нещата се уредят, ще пратя да го доведат. Можеш да го доведеш и ти.

— Защо не?

— Обичам Пат. Обичам сина си.

— Знам.

— Нали ще се справиш? Няма да е за дълго.

— Ще се справя, защо да не се справя. — Гледахме се няколко минути. — Докато се уредиш.

Заведохме Пат у дома и го сложихме да си легне. Щастлив и уморен, той се унесе бързо и потъна в сънища, които на другата сутрин нямаше да помни.

Джина прехапа долна устна.

— Не се притеснявай, ще се грижа добре за него — уверих я аз.

— Само докато се уредя.

— Само докато се уредиш.

— Ще се върна да го взема обеща тя по-скоро на себе си, отколкото на мен.

И накрая наистина се върна. Но дотогава нещата щяха да се променят.

Когато се върнеше да вземе Пат, на масичката нямаше да има гащи, останали от предния ден, и кутии от пица по пода. Когато се върнеше да вземе детето ни, и аз щях, общо взето, да приличам на истински родител.

Именно тук Джина сгреши. Смяташе, че тя може да се промени, а аз ще си остана съшият.

Родителите ми посрещнаха заминаването на Джина така, че се постараха да превърнат живота на Пат в безкраен празник.

Начаса отмениха безпрекословното правило „само по една кока-кола на ден“. Отидехме ли с Пат у тях, най-неочаквано изникваха подаръци, например специално издание на „Завръщането на джедаите“ („Нови сцени, нови звуци, нови специални ефекти“). Все по-често настояваха да останел при тях очевидно с надеждата да заменят свъсеното ми лице и тежкото мълчание с превзетия си смях, смях, от който направо ми идеше да ревна.

Напоследък държаха някой от двамата да ни придружава до детската градина на Пат. Налагаше се да пътуват дълго — за да стигнат до нас, трябваше цял час да въртят по посока, обратна на часовниковата стрелка, по шосе М 25, и то в най-натовареното движение, въпреки това настояваха да го правят ден след ден.

— Поне това заслужава детето — рече баща ми, докато сгъваше с пуфтене нозе в ниския ми автомобил.

Знаех какво целят и им бях признателен. Опитваха се да спрат сълзите на внука си. Плашеха се, че ако заплаче, така и няма да спре.

Но откакто майка му си беше отишла, животът на Пат далеч не беше празник. И нямаше да се превърне в празник, с колкото и касети и фигурки от „Междузвездни войни“ да го отрупвахме, каквито и добри намерения да хранехме към него.

— Какво ще правиш днес, Пат? — попита баща ми внука си, разположил се върху коленете му на предната седалка на „Ем Джи Еф“-а. — Пластилинови червейчета ли? Или ще научиш още нещо за Пощальона Пат и за черно-бялата му котка? Ще бъде чудесно!

Пат не отговори. Вторачи се с бледо красиво личице в замръзналото движение на ранната утрин — колкото и радостно да бъбреше баща ми, момчето отказваше да напусне вцепенението си. Проговори чак когато спряхме пред вратата на детската градина.

— Не искам да ходя на градина — пророни Пат. — Искам вкъщи.

— Не можеш да останеш вкъщи, миличкото ми — отвърнах аз и понечих да прибягна до спасителния пояс на всеки родител и да напомня, че тате трябва да отиде на работа.

Но тате вече нямаше работа. Тате можеше да си се излежава по цял ден и пак нямаше да закъснее за работа.