(няма заглавие)

Беше видяла мъж, дошъл сам с детето си, и беше решила, че съм по стока от другите — по-добър, по-състрадателен, мъж, който надали ще подведе една жена. Нов, подобрен вариант на мъжкия вид, биологично програмиран да отглежда деца. Сякаш нарочно бях направил така, че животът ми да приеме такъв обрат.

— Ами вие? — попитах я. — Какво ви е довело тук чак от… от къде?

— От Хюстън — отвърна жената. — От Хюстън, щата Тексас. Доведе ме мъжът ми. Бившият, де. Англичанин е.

— Не е ли малко далечко да дойдете чак оттам заради един мъж?

Тя се изненада най-чистосърдечно.

— Така ли смятате? Пък аз винаги съм си мислила, че ако обичаш някого, ще го последваш и накрай света.

Така значи, беше от романтиците. Под непукистката външност, която сякаш казваше: „А си ме пипнал още веднъж отзад, а съм ти изсипала върху главата цяла тенджера спагети“, се криеше жената, готова да преобърне живота си из корен заради мъж, който почти със сигурност не го заслужаваше.

Жена ми май беше права. Най-опасни са романтиците.

Джина си дойде късно на другия ден.

Ние с Пат си играехме с играчките му на пода. И двамата дори не трепнахме, когато долу спря такси. Виж, спогледахме се, щом чухме как ръждивата портичка изскърцва, после как във входната врата се завърта ключ и накрая стъпките на Джина в антрето. Пат се извърна натам.

— Мамо!

— Пат!

Тя се появи като гръм от ясно небе и се усмихна на сина ни. Беше доста уморена след дванайсетчасовия полет от летище „Ханита“. Дотътри в стаята очукания куфар с издран стикер, останал от отдавнашна почивка в Антигуа.

Пат се завтече към нея и Джина го притисна толкова силно, че той изчезна между гънките на тънкото лятно яке — подаваха се само теменцето му и кичур коса съвсем същия цвят, както косата на майка му. Лицата им бяха толкова близо едно до друго, че се сливаха и аз не виждах къде завършва нейното и къде започва личицето на Пат.

Не можех да сваля очи от тях — те изпитваха нещо повече от щастие. Стана ми едно такова хубаво, бях повярвал, че светът ми пак си е същият. После обаче Джина ме погледна — не студено, не ядосано, а някак от много далеч, където е отишла и откъдето не смята да се връща, и аз посърнах.

Не се беше върнала при мен. Беше се върнала при Пат.

— Добре ли си? — попитах я.

— Малко съм уморена — отвърна тя. — Полетът е дълъг. И пристигаш съшия ден, когато си тръгнал. Денят сякаш няма край.

— Трябваше да ни предупредиш, че си идваш. Щяхме да те посрещнем на летището.

— Оправих се и сама — каза Джина и поотдалечи Пат, за да го огледа хубавичко.

Виждах, че се е върнала, защото смята, че няма да се справя сам. Защото е убедена, че докато отсъства, не мога да се грижа сам за детето. Защото мисли, че не съм истински родител, най-малкото не толкова истински като нея.

Без да пуска Пат, тя огледа опустошения, разхвърлян хол, който сякаш потвърждаваше, че дори онзи мърляч — баща ѝ, е за предпочитане пред мен.

Навсякъде се въргаляха играчки. По видеото вървеше „Цар Лъв“, който никой не гледаше. На пода се мъдреха две празни кутии от пица — една малка и една голяма, които бяхме поръчали от „Господин Милано“. И гащетата на Пат от предния ден се бяха разположили досущ лекьосана салфетка върху масичката.

— Божичко, колко ти е мръсна косата! — възкликна весело Джина. — Дали да не я измием едно хубаво?

— Хайде! — зарадва се той, сякаш щяха да го водят на Дисниленд.

Двамата се запътиха към банята, а аз се заслушах в звуците на плискаща се вода, примесени със смеха им, и се запретнах да чистя стаята.

— Предложиха ми работа — каза Джина вече в парка. — При това много хубава. Преводачка в американска банка. Но не писмена, а по-скоро устна. Писменият ми японски не е блестящ, не мога да превеждам документи. Но говоримият ми е повече от добър. Ще присъствам на срещи и заседания, ще се свързвам с клиенти и така нататък. Досегашната преводачка — голяма симпатяга е, наполовина американка, наполовина японка, запознах се с нея, — излиза в отпуск по майчинство. Стига да реша, ще ме вземат веднага. Но трябва да отговоря бързо.

— Я чакай — прекъснах я аз. — Къде е това, в Токио ли?

— Че къде другаде! — възкликна Джина доста рязко. Пак извърна очи към детето. — Какво според теб правех в Токио?

Да ви призная, мислех, че е отишла да си почине. Да се види със старите си приятели — японци и англичани, от времето, когато е прекарала една година там, да се повози на влака стрела, да поразгледа някой и друг храм в Киото, просто да се махне за малко оттук.

Бях забравил, че си иска някогашния живот.

Ето какво, значи, е правела, след като отиде у баща си: звъняла е в чужбина, свързвала се е със старите си познати, проверявала е дали е възможно да си върне онова, което е жертвала заради мен.

Познавах я достатъчно добре, за да знам, че говори съвсем сериозно за тази работа. Но още не можех да повярвам.

— Нима наистина ще се хванеш на работа чак в Япония, Джина?

— Трябваше да го направя преди много години.

— Колко ще останеш там? Завинаги ли?

— Договорът е за една година. Пък после — каквото сабя покаже.

— Ами Пат?

— Пат ще дойде с мен, естествено.

— С теб ли? В Токио?