(няма заглавие)

Една от госпожите излезе да вземе Пат и докато го хващаше за ръка, ме погледна многозначително. Не за пръв път детето отказваше да се раздели с мен. През седмицата, откакто Джина ни бе изоставила, не искаше дори да ме изпуска от поглед.

Баща ми му обеща за вечерта невъобразими забавления и игри и ние загледахме как Пат се отдалечава, стиснал учителката за ръка — сините му очи бяха плувнали в сълзи, долната му устна бе започнала да трепери.

Сигурно щеше да се сдържи до класната стая и нямаше да се разплаче. Сигурно дори щяха да успеят да му съблекат якенцето. Но докато стигнат до пластилиновите червейчета, вероятно нямаше да се стърпи и неутешим, щеше да ревне, а другите дечурлига щяха да го зяпат недоумяващо или да си вършат невъзмутимо каквото вършат четиригодишните малчугани. Поне тази гледка ни беше спестена.

— Помня те, когато беше на същата възраст — каза баща ми, докато се връщахме при автомобила. — През седмицата между Коледа и Нова година те заведох в парка. Беше страшен студ. Ти беше взел и шейничката. Наложи се да те тегля чак от нас. А в парка загледахме как патиците се опитват да кацнат върху замръзналото езеро. Тъкмо да се приземят и — бум! Хързулваха се по задничета върху леда. А ти се късаше от смях. Смееше се, направо се заливаше. Сигурно сме ги гледали часове наред. Помниш ли?

— Татко!

— Какво?

— Не знам дали ще се справя, татко.

— Да се справиш с какво?

— Дали ще успея да гледам сам Пат. Не знам дали ставам за такова нещо. Казах на Джина, че е по силите ми. Но не знам дали ще се справя.

Той се извърна с пламнали очи и за миг ми се стори, че ще ме удари. Никога досега не ме беше докосвал и с пръст. Но винаги има първи път.

— Не знаеш дали ще се справиш ли? — възкликна баща ми. — И таз добра! Длъжен си да се справиш.

Лесно му беше на него. Младостта му може и да беше опропастена от опитите на германската армия да го убие, но поне по негово време мястото на бащата е било непоклатимо. Винаги е знаел какво точно се очаква от него. Той беше блестящ баща и — най-важното! — дори не му се налагаше да си бъде постоянно у дома, за да бъде блестящ баща. Беше достатъчно да чуя само: „Чакай да си дойде баща ти“, за да мирясам. Беше достатъчно мама да спомене името му, та да разбера всичко, което се искаше да знам, и да слушам. „Чакай да си дойде баща ти“, казваше ми тя. Беше достатъчно само да спомене името му и всичко в тоя свят да си дойде на мястото.

Днес няма да чуете често тази закана. Колко жени казват: „Чакай да си дойде баща ти“? Малко. Защото днес има бащи, които изобщо не се прибират. А други през цялото време си стоят вкъщи.

Знаех обаче, че баща ми е прав. Вероятно нямаше да се справя добре като него — дори не си мечтаех Пат да ме погледне така, както аз гледах баща си, — но трябваше да опитам и да направя всичко по силите си.

Колкото до патиците, помнех ги как се мъчеха да кацнат върху заледеното езеро. То оставаше да не ги помня! Помнех ги добре.

Ако не броим ниското заплащане, безкрайното работно време в неудобни часове и че не ти внасят например здравна осигуровка, професията на келнерката е неблагодатна и с това, че тя постоянно трябва да отбива набезите на разни навлеци.

Те са си задължителни, както бялата престилчица и кочанът за поръчки. Мъже, които все напират да я заговорят, мъже, които ѝ искат телефона, мъже, които не я оставят на мира. Навлеци — колкото щеш.

Навлеци от строителни площадки, навлеци от канцеларии, навлеци в костюми, навлеци в дънки, толкова смъкнати, че отзад се вижда цепката на задника, навлеци, които си въобразяват, че са много забавни и са дар Божи, навлеци, които смятат, че щом сервитьорката им е донесла супата, могат да преспят с нея.

Когато седнах в дъното на кафенето, тя обслужваше именно маса с навлеци. Един от тях — навлек, но не от строителна площадка, а в костюм, ѝ се хилеше нагло, докато приятелчетата му, и те навлеци, и те в костюми на тънко райе, с гелосана коса и мобилни телефони, се усмихваха възхитено на нахалника.

— Как се казваш?

Тя поклати глава.

— За какво ви е да знаете?

— Сигурно името ти е типично южняшко. Нещо от рода на Пети-Сю. Или Беки-Лу?

— Не се казвам така.

— Били-Джо? Мери-Бет?

— Вижте какво, ще поръчвате ли, или няма да поръчвате?

— Кога ти свършва смяната?

— Излизали ли сте някога с келнерка?

— Не, не съм.

— Келнерките работят до среднощ.

— А харесва ли ти да си келнерка? Няма ли да ти е по-приятно да работиш секретарка?

Това отприщи бурен смях сред навлеците, смятащи, че е страхотно да водиш насред препълнения ресторант безсмислени разговори по мобилния телефон.

— Не ми се смейте.

— Не се смеем на теб.

— Скъсваш се от работа, а получаваш някаква мижава заплата. Ето какво е да си келнерка. И се занимаваш с кретени. Но дайте да не говорим за това. — Тя метна на масата листа с менюто. — Помислете малко.

После се отдалечи, а навлекът в костюма се изчерви, ухили се и се опита да се направи на голям мъжкар. Приятелите му навлеци също се засмяха, но не така бурно, както преди.

Тя дойде при мен. Още не знаех как се казва.

— Момченцето защо го няма днес?