Читаем (няма заглавие) полностью

Чух, че Джина си поема дъх. Поемаше си дъх на другия край на света.

— Много по-трудно е, отколкото си мислех — рече накрая тя. — Икономиката се е издънила. Ама наистина. Банката уволнява местните, и моето място може да изстине, все пак съм чужденка с японски, доста по-грапав, отколкото смятах. Инак работата е добра. Справям се.

Хората са мили. Но виж, другото… Особено това, че живея в стаичка колкото нашата кухня. — Тя пак си пое дъх. — Никак не ми е леко, Хари. Хич не си въобразявай, че си живея живота.

— Кога се прибираш?

— Кой е казал, че се прибирам?

— Хайде, Джина. Остави ги тия дивотии, няма за кога да търсиш себе си. Просто искаш да ме накажеш.

— Понякога се питам дали не съм сбъркала, като съм дошла тук. Но са достатъчни няколко думи с теб, за да разбера, че съм постъпила правилно.

— Значи оставаш, така ли? В стаичката с размерите на нашата кухня.

— Ще си дойда. Но само за да взема Пат. И да го доведа тук. Наистина искам да се утвърдя, Хари. Дано ме разбереш.

— Я не се занасяй, Джина. Какво ще търси Пат там? Не мога да го накарам да хапне дори малко боб. Не си го представям да се тъпче със сурова риба и ориз. И къде ще живее? В стаичката колкото нашата кухня ли?

— Господи, защо ли изобщо ти я споменах тая проклета стаичка! Не мога да говоря повече с теб.

— Пат остава тук, чу ли?

— Засега — отвърна Джина. — Нали се разбрахме така.

— Ще го пусна там само ако това наистина е най-доброто за него. Не за теб. За него. За това сме се разбрали, ясно ли е?

Мълчание. После — друг глас.

— Адвокатите ще решат, Хари.

— Предай му на твоя адвокат: Пат остава при мен. Ти си тръгна, не аз. Предай му и това.

— А ти предай на твоя адвокат, че не аз, а ти си хукнал да чукаш де когото видиш.

— Не мога да му предам нищо — нямам адвокат.

— Трябва да си вземеш, Хари. А ако наистина ти минава през ума да ми откраднеш детето, си наеми много добър адвокат. Но се съмнявам да го искаш. И двамата сме наясно, че не можеш да се грижиш дълго за Пат. Не можеш да се грижиш дори за себе си. Просто искаш да ме нараниш. Виж какво, смяташ ли да разговаряме като зрели хора? Или предпочиташ да се караме?

— Предпочитам да се караме.

Поредната въздишка.

— Пат там ли е?

— Не, няма го, отиде на вечеря с новите си приятели. Разбира се, че е тук. Пат е на четири години. Къде очакваш да бъде? На любовна среща с Наоми Камбъл ли? Казах ти вече, във ваната е. Или не съм ти казал?

— Каза ми, каза ми. Може ли да поговоря с него?

— Разбира се.

— А, Хари!

— Какво?

— Честит рожден ден.

— Рожденият ми ден е утре — троснах се ядосано. — Утре!

— Където съм аз, е почти утре.

— Аз, Джина, не съм в Япония. Тук съм.

— Въпреки това честит рожден ден. За утре, де.

— Мерси.

Извадих Пат от ваната, подсуших го и го увих в хавлиена кърпа. После приклекнах пред него.

— Мама иска да поговори с теб — рекох му. — По телефона.

Всеки ден се повтаряше едно и също. В сините очи на детето внезапно проблясваше изненада, после се мярваше нещо като радост или може би облекчение. Когато му подадох слушалката, Пат вече бе по-сдържан.

— Ало! — прошепна той.

Сигурно съм очаквал горчиви сълзи, гневни обвинения, порой от чувства. Но Пат винаги се владееше, отвръщаше едносрично на въпросите на Джина и накрая ми подаваше слушалката.

— Вече не искам да говоря с мама — рече ми едва чуто и този път. Отиде в хола, все така омотан като в шал в хавлиената кърпа, и остави подире си диря от мокри стъпчици.

— Утре ще му звънна пак — каза Джина, по-разстроена, отколкото бях очаквал, направо отчаяна — от това се почувствах добре, както не се бях чувствал дни наред. — Нали може, Хари?

— Когато ти е удобно — рекох ѝ — беше ми на устата да я попитам как сме се докарали дотам да се заплашваме един друг с адвокати, как двама души, които са били толкова близки, са се превърнали в класически пример за семейство в развод.

Наистина ли аз бях виновен? Или просто беше лош късмет, като да те блъсне кола или да се разболееш от рак? Щом сме се обичали толкова много, защо всичко трая ден до пладне? Наистина ли бе невъзможно двама души да бъдат заедно до гроб в съвременния шантав свят? И как всичко това щеше да се отрази на сина ни?

Наистина исках да знам. Но не можех да попитам Джина за всички тези неща. Бяхме в двата края на света.

Глава 13

Бяхме преполовили пътя към нашите, когато мобилният ми телефон иззвъня. Обаждаше се майка ми. Беше спокойна, невъзмутима жена, ведрото средоточие в сърцето на семейството. Но не и днес.

— Хари!

— Какво е станало?

— Баща ти.

Божичко, помислих си, умрял е. На трийсетия ми рожден ден. Дори днес беше успял да се превърне в център на вниманието.

— Какво се е случило?

— Обраха ни.

Майко мила! Дори там. Дори в предградията. Човек вече никъде не беше в безопасност.

— Татко добре ли е? Ти добре ли си?

— Много те моля, Хари… идвай бързо… полицаите ще дойдат всеки момент… много те моля… не мога да говоря с него…

— Затвори, чу ли? Затвори, мамо. Идвам веднага.

Преместих колата в бързото платно и натиснах до дупка педала за газта. Автомобилът се стрелна напред.

Пат, който седеше на седалката до мен, се засмя на глас.

— Страхотия!

Перейти на страницу:

Похожие книги

Лира Орфея
Лира Орфея

Робертсон Дэвис — крупнейший канадский писатель, мастер сюжетных хитросплетений и загадок, один из лучших рассказчиков англоязычной литературы. Он попадал в шорт-лист Букера, под конец жизни чуть было не получил Нобелевскую премию, но, даже навеки оставшись в числе кандидатов, завоевал статус мирового классика. Его ставшая началом «канадского прорыва» в мировой литературе «Дептфордская трилогия» («Пятый персонаж», «Мантикора», «Мир чудес») уже хорошо известна российскому читателю, а теперь настал черед и «Корнишской трилогии». Открыли ее «Мятежные ангелы», продолжил роман «Что в костях заложено» (дошедший до букеровского короткого списка), а завершает «Лира Орфея».Под руководством Артура Корниша и его прекрасной жены Марии Магдалины Феотоки Фонд Корниша решается на небывало амбициозный проект: завершить неоконченную оперу Э. Т. А. Гофмана «Артур Британский, или Великодушный рогоносец». Великая сила искусства — или заложенных в самом сюжете архетипов — такова, что жизнь Марии, Артура и всех причастных к проекту начинает подражать событиям оперы. А из чистилища за всем этим наблюдает сам Гофман, в свое время написавший: «Лира Орфея открывает двери подземного мира», и наблюдает отнюдь не с праздным интересом…

Геннадий Николаевич Скобликов , Робертсон Дэвис

Проза / Классическая проза / Советская классическая проза