(няма заглавие)

Да ви призная, баща ми никога не е бил пръв поклонник на полицията — помня как, когато бях малък, са го спирали няколко пъти за превишена скорост и как той не им цепеше много-много басма, никога не подвиваше опашка, не целуваше задници колкото да му е мирна главата. Сумтеше презрително, видеше ли по улиците полицейски автомобил с надута сирена — „Прибират се да вечерят“, току повтаряше. Сега обаче си посръбваше с по-възрастното ченге горещ сладък чай. Двамката бяха трогателна гледка — и двамата четяха „Сънди Експрес“, и двамата бяха неустрашими, истински мъже, които недоумяваха какво му става на тоя свят, докато гледаха как пъпчивите младоци, вече прихванати с белезници, стават от пода.

— Ясно е от какви семейства идват — отсече татко.

— Майките сто на сто карат на социални помощи — взе да налучква по-възрастният полицай. — Бащите сигурно са се изнесли още преди години. Ако изобщо са се появявали. Държавата трябва да се охарчва, за да отгледа тия хубостници. А това ще рече — ние с вас.

— Точно така. Вижте ги какви са неблагодарници, пет пари не дават, че ги издържа данъкоплатецът. В наше време има само права, нали? Само права и никакви задължения.

— Срещаш такива жени под път и над път. Народили куп деца, а халка не носят.

— Странно, нали? За да управляваш автомобил, трябва да си извадиш книжка. И куче да гледаш, ти искат разрешително. А всеки може да ражда колкото си иска.

Отидох заедно с мама и Пат в кухнята — недоумявах защо всички свестни хора по света са настроени срещу самотните майки. Нали именно самотната майка е родителят, който не си е зарязал семейството!

Макар че беше излапал за закуска двама непълнолетни обирджии, баща ми не беше привърженик на насилието. Не беше каленият в битки ветеран от митовете и филмите. Беше най-нежният човек, когото съм срещал някога.

Вярно, като малък съм го виждал няколко пъти да си изпуска нервите. Когато бях някъде на годините на Пат, майка ми работеше на непълен работен ден в една сладкарница и онзи негодник, управителят, веднъж не ѝ разреши да говори по телефона, въпреки че я търсеха от болницата, където баща ѝ — моят дядо, умираше от рак. Видях как татко хваща управителя за шията — както би се изразил той, за гръкляна — и го вдигна във въздуха. Онзи си помисли, че баща ми ще го убие. Аз също.

Имало е и други такива случаи — с един нагъл спасител на плувния басейн, който подметна нещо, когато веднъж отидох с прекалено шарено поясче; с мотоциклетист, който се изпречи на пътя на баща ми, докато отивахме с колата на море. Татко се справи с тях така както се беше справил и с недораслите крадци. Но никога не е докоснал и с пръст нито мен, нито мама.

Войната се усещаше, нямаше как да го отрека, както не можех да отрека нащърбените черни късчета шрапнел, на които им трябваше цял живот, за да излязат от старото му, обръгнало на всичко тяло. Татко обаче беше надживял още в ранната си младост истинската драма на своя живот: приятелите, загинали още преди да навършат възраст, когато имаш право да гласуваш, мъжете, които той бе убил, невъобразимите неща, на които се беше нагледал. Открай време го възприемах като воин, като командос от Кралската флота, удостоен със сребърен медал, той обаче вече половин век беше съвсем различен.

След войната пет години продавал на сергия плодове и зарзават. После се оженил за майка ми и успял да направи „Плод и зеленчук“ точно под апартамента, където двамата живеели. Десет години нямали деца, макар че отчаяно се опитвали мама да зачене.

Точно когато вече били изгубили всякаква надежда съм се появил аз. Те начаса се изнесли от жилището над „Плод и зеленчука“ и чак докато излезе в пенсия, баща ми работеше като инспектор към верига супермаркети и непрекъснато пътуваше, обикаляше Кент, Есекс и Източна Англия, за да се увери, че плодовете и зеленчуците, които се продават в магазините, отговарят на високите му изисквания.

И така, татко не беше воин, опълчил се срещу света. Аз обаче си го представях точно такъв. Но той и на мравката правеше път. В съвсем буквалния смисъл на думата. Вероятно защото се беше нагледал на кървища и мъки. Ако нещо влетеше или допълзеше в добре поддържаната му градина или в малката ни къща в предградията, татко забраняваше и на мен, и на мама дори да го докосваме.

Приклякаше до някоя пеперуда с прекършено крилце или заблудила се мравка, или оса, или муха, или мишка, за него не съществуваха нисши или гнусни твари, които да не заслужават да бъдат спасени, — слагаше я в дланта си, в кутийка от кибрит или в бурканче от сладко и я изпровождаше до задната врата, където я пускаше да си живее на воля, докато ние с мама го взимахме на подбив и му пеехме в хор „Роден свободен“.

Но макар и да му се присмивахме, детското ми сърчице преливаше от възхищение.

Баща ми беше силен човек, научил се да бъде и нежен, мъж, нагледал се на смърт, за да цени в пълна мяра живота. Не можех да се меря него, наистина не можех да му стъпя и на малкия пръст.