(няма заглавие)

Но съм заспал направо на канапето, сред обявите за работа, подозирайки, че винаги ще приличам повече на мъжа с черната шапка, винаги ще си бъда баща, на когото му липсва търпение, липсва му и време, винаги ще си остана откъм тъмната страна.

Глава 14

— Знам, че вкъщи си имате неприятности — каза учителката в детската градина така, сякаш миялната машина ни правеше въртели и мога да отворя телефонния указател и да си оправя живота. — Повярвайте, всички тук искаме да ви помогнем — успокои ме тя.

И беше искрена. Всяка сутрин, заведях ли Пат в градината, всички учителки се втурваха да го обграждат с внимание. Бяха неописуемо мили и добри, когато личицето му за кой ли път пребледняваше като платно, долната му устна се разтреперваше и огромните му сини очи се пълнеха със сълзи при мисълта, че още един ден ще бъде отделен от мен.

Но като теглим чертата, това не беше работа на учителките. Колкото и добри да бяха, не можеха да заличат пукнатините, появили се в живота му.

Освен ако не останеше при нашите, които се чудеха как да му угодят, Пат отказваше да се разделя с мен. Всяка сутрин, когато го изпращах до входа на детската градина, се разиграваше страхотна драма — и за какво, за да се прибера у нас, да снова с часове напред-назад, да се притеснявам за детето, а клетият Пат да пита постоянно учителките колко още остава, докато отида да го взема, и да си изплаква очите над рисунките с водни боички.

Явно детската градина не му понасяше. И така, сред угрижени съвети да сме намерели детски психолог и как времето лекувало всички рани Пат напусна градината.

Точно когато другите малчугани се бяха заели с пластилиновите червейчета, аз хванах сина си за ръчичка и за последен път го изведох от сутерена, боядисан във всички цветове на дъгата. Пат веднага се ободри, беше много щастлив и изпитваше голямо облекчение, за да се почувства неудачник. Учителките му замахаха бодро-бодро за довиждане. Дечицата погледнаха за миг и се върнаха към невинните си дела.

А аз си представих как синът ми, не издържал и на една детска градина, се връща тук след десет години колкото да хихика пренебрежително и да пласира дрога.

Работата изглеждаше точно като за мен.

Телевизионният канал искаше да включи в програмата си шоу с млад ирландски комик, вече достатъчно прочут, че да си вади хляба по клубовете, но недостатъчно известен, за да се снима в реклами за бира.

Всъщност той не правеше кой знае какво, ограничаваше се със старомодното разказване на смешки, но на Единбургския фестивал бе успял да получи отклик сред публиката и да я възпламени.

Вместо да разказва изтъркани вицове, разговаряше с насъбралите се, осланяйки се на пъргавия си ум и на келтския си чар. Сякаш беше роден за водещ на шоу. За разлика от Марти и всички останали водещи не смяташе да разчита на знаменитости, които разказват и майчиното си мляко, или на хора от публиката, които се позорят пред всички. Дори си пишеше сам сценариите. Така поне твърдеше. В телевизията имаха нужда само от едно — от обигран продуцент.

— Много се радваме, че ви виждаме тук — подхвана жената точно срещу мен.

Беше отговорен редактор в телевизията — беше нисичка, някъде на трийсет и пет и притежаваше властта да промени живота ти. Двамата мъже с очила от двете ѝ страни някакви дребни риби в телевизията, се усмихнаха, за да покажат, че са съгласни. Аз също се усмихнах. И аз се радвах.

Трябваше ми точно такова шоу — то щеше да преобрази света ми. Заплащането бе далеч по-добро, отколкото при Марти, защото сега идвах от друго телевизионно шоу, а не от някаква оцвъкана от мухите мижава радиостанцийка. Сега вече нямаше да се притеснявам дали ще си платя вноската за къщата и за колата, но най-важно в случая все пак не бяха парите.

Бях осъзнал, че ми липсва точно това — всеки ден да ходя на работа. Липсват ми телефоните, заседанията, внасящите успокоение ритуали на работната седмица. Липсваше ми бюрото. Липсваше ми дори жената, която разнасяше сандвичите и кафето. Беше ми писнало да си стоя вкъщи и да готвя на сина си буламачи, които не ставаха за ядене. Беше ми писнало от усещането, че животът се случва някъде другаде. Исках да се върна на работа.

— Сътрудничеството ви с Марти Ман говори само̀ за себе си — рече отговорната редакторка. — Не са много радиопредаванията, които успяват да се наложат и в телевизията.

— Марти е блестящ професионалист — отбелязах аз. Ах, проклетият му неблагодарник. Дано се пържи в ада! — С него се работеше леко.

— Твърде великодушен сте към господин Ман — вметна един от дребните телевизионни шефове.

— Марти е страхотен — знаех си аз своето. Ах, копеленцето му с копеленце, да ме предаде така! — Харесвам го.

Чакай само да тръгне новото ми шоу и ще видиш дебелия край. С теб е свършено, Марти. Край на диетите. Край на личния треньор. Пак ще се върнеш в някоя местна радиостанцийка, мой човек!