(няма заглавие)

Къде ли го беше чул пък това?

Мама отвори — беше в най-хубавата си рокля, беше се издокарала за рождения ден на сина си. Но празничното облекло беше помрачено от пребледнялото ѝ, развълнувано лице.

— Ужас! Обраха ни, Хари! В хола. Погледни.

Заведе Пат в кухнята, като отклони внимателно въпросите за дядо му, а аз се стегнах и се насочих към хола, готов да видя как татко бере душа насред локва кръв. Той обаче стоеше при камината, лицето му със силен загар грееше самодоволно. Никога не го бях виждал по-щастлив.

— Здрасти, Хари! Честит рожден ден, синко. Ела да те запозная с гостите.

В краката му ничком лежаха двама младоци, ръцете им бяха вързани отзад на гърба.

В началото ми се стори, че ги познавам — върху лицата им се беше изписала същата измита заплаха, каквато бях видял у Глен и върху лицето на гаджето на Сали, макар че тия двамата не изглеждаха чак толкова страшни. Но инак се вписваха в познатия образ. Скъпи маратонки и дънки, коса, толкова гелосана, че изглеждаше лепкава и чуплива като глазурата по захаросана ябълка. Татко ги беше вързал с копринените вратовръзки, които му бях подарил за Коледа.

— Мярнах ги днес заранта на улицата. Навъртаха се наоколо, вагабонтите му с вагабонти. Но се оказа, че не само са се навъртали.

Понякога имах чувството, че баща ми е ангел пазител на английския език. Освен че обичаше да пуска по някоя и друга излязла от употреба жаргонна думичка, речта му се отличаваше и с това, че той използваше изрази от своята младост, изхвърлени от всички заедно със следвоенните купони.

Вечно ръсеше думи от рода на „вагабонти“, с които да обясни, че някой е направил беля и като цяло е сгазил лука, думи, излезли от мода горе-долу по същото време, както Британската империя.

— Влязоха нахалниците му с нахалници през остъклената врата. Решили, моля ти се, че няма никого. Майка ти беше отишла да напазарува за рождения ти ден — само да знаеш какво печено е направила, — а аз лентяйствах горе.

Лентяйствал, значи. Още една дума, която татко беше извадил от нафталина.

— Влизам и що да видя — изключват видеото. Единият има наглостта да се доближи до мен. — Той ритна лекичко с плъстения пантоф по-слабото момче, което изглеждаше и по-нагло. — Нали, мой човек?

— Брат ми ще ти свети маслото, така да знаеш — изпелтечи хлапакът и гласът му прозвуча в стаята, където бях израсъл, грубо като пръдня в черква. Върху пъпчивата му скула вече беше избило мораво петно. — Ще те пречука, дядка. Гангстер е.

Баща ми прихна, искрено развеселен.

— Наложи се да го млатна. — Татко замахна с тежък пестник във въздуха. — Още с първия удар го проснах. Падна като презряла круша. Другият се опита да духне, аз обаче го сграбчих за врата.

Мускулите по покритите с татуировки ръце на баща ми се издуха под късите ръкави на ризата, докато той показваше техниката на залавяне на непълнолетен крадец. Върху едната му ръка се мъдреше сърце, вътре, в което беше изписано името на майка ми, върху другата — крилатата кама на командосите. С годините и двете татуировки се бяха поизличили.

— Та го проснах, значи, на пода. Добре че точно когато ми цъфнаха, умувах коя вратовръзка да си сложа. Добра работа ми свършиха тия вратовръзки, дето ми ги подари.

— Божичко, татко, ами ако са носели ножове! — избухнах аз. — По вестниците непрекъснато пишат за пишман герои, убити, докато са се опитвали сами да се разправят с престъпниците. Защо не си звъннал направо в полицията?

Татко се засмя добродушно. Нямаше намерение да се караме. Беше в отлично настроение, не му беше до препирни.

— Кога да звъня, Хари? Слизам долу, а тия вече влезли. Проникнали, моля ти се, в къщата ми. Такова безобразие!

Бях ядосан, задето се е нахвърлил сам на малките негодници, макар да знаех, че преспокойно може да се справи с тях. Изпитах и яростното облекчение, обземащо те, когато най-сетне намериш изгубило се дете. Но имаше и друго. Изпитвах завист.

Какво ли щях да направя аз, ако бях заварил в дома си тези двама кретени или някого от милионите като тях? Дали щях да се престраша или по-скоро да имам глупостта да се опитам да ги обезвредя сам? Или щях да си плюя на петите и беж да ме няма?

Каквото и да бях сторил, знам, че е нямало да го извърша с мъжката увереност на баща си. Нямаше да отстоя дома и семейството си така, както го бе направил той. Не бях като него. А ми се искаше, ужасно ми се искаше да приличам на баща си.

Накрая дойдоха и полицаите: изсипаха се сред вой на сирени и святкащи, въртящи се сини буркани. С разширени от възхита очи Пат изтича да ги посрещне навън.

Бяха двама, единият беше младичък, горе-долу на моите години, с вид на културист, и посрещна героизма на баща ми със смълчано отчаяние, другият беше по-възрастен и едър и тутакси се сприятели с татко.