(няма заглавие)

Но нищо сериозно, нищо сериозно. Просто по едно време най-неочаквано си дадох сметка, че мъж като мен, чието малко сплотено семейство се е разпаднало, е дръзнал да пазарува в хранилката на щастливите семейства. Почувствах се натрапник.

В обкръжението на всички смешници, застанали на опашката пред каса номер осем, би трябвало да ми поолекне: жени с татуировки, мъже с обици, дечица, облечени като възрастни, възрастни, облечени като подрастващи. Но къде ти! Пак си ми беше кофти.

Докато чаках на опашката, се разтреперих като листо и плувнах в пот: искаше ми се час по-скоро да приключа, да се махна оттук, а докато изпадналият в нещо като полукома голобрад касиер ми връщаше рестото, вече започнах да се задъхвам и бях на ръба да се разкрещя или да ревна, или и двете.

Изскочих като тапа навън, на чист въздух, и точно тогава пликът с вечерята, която бях взел за нас с Пат и за котката, си изгуби дръжката и покупките се пръснаха по улицата.

Пазарските пликове на Джина не се късаха никога. Цели седем години всяка събота бяхме ходили заедно на пазар и никога не бях виждал някой от пликовете в ръцете ѝ дори да се пукне. Но Джина може би не купуваше толкова много полуфабрикати. Те тежат цял тон.

Всичко наоколо беше осеяно с консерви котешка храна и полуфабрикати, които се затъркаляха под колелцата на количките за пазаруване и в нозете на някакъв младеж, продаващ „Биг Исю“, и заподскачаха към шосето. Тъкмо бях застанал на четири крака и вдигах кутия с надпис, обещаващ, че „ще вкусите духа на Тоскана“, когато те ме видяха.

— Хари! — провикна се Марти.

Беше с момиче. С Шобан.

Марти и Шобан. Хванати за ръце, моля ви се!

Бях толкова стъписан, задето ги виждам заедно, та забравих да се притеснявам, че са ме заварили с покупките, пръснати по тротоара. Но само за миг. После лицето ми запламтя, запламтя, запламтя.

От известно време не ги бях срещал. Продуцентският ми мозък обаче не мислеше в седмици и месеци. „Пет шоу програми“, казах си. Бяха излъчили без мен пет шоу програми.

Изглеждаха добре. Дори тоя гнусен дребосък Марти. И двамата бяха с тъмни очила и бели панталони. Шобан носеше пазарски плик, от който се подаваха франзела и бутилка нещо сухо, бяло и скъпо. Нямаше да се учудя, ако вътре имаше и гъши пастет. Техният пазарски плик обаче не даваше признаци, че ще се къса. Двама самоуверени професионалисти, излезли да понапазаруват, та после да се върнат при бляскавите си шеметни кариери — нямаха вид на хора, на които им се налага да се притесняват за котешката храна.

— Чакай да ти помогна — предложи Шобан и се наведе да вдигне консервата с телешко и дроб за котки, търкулнала се към канавката.

Марти прояви благоприличие и се позасрами, но Шобан ми се зарадва, макар да се изненада, че едва ли не съм се проснал на паважа и вместо награди на Британската академия за телевизионно и киноизкуство събирам кутии котешка храна, ролки тоалетна хартия и пакети полуфабрикати.

— С какво се занимаваш напоследък? — поинтересува се тя.

— О, знаеш.

Всеки ден, след като закарах Пат на детска градина, сновях с часове из хола — „като вързан в клетка тигър“, току повтаряше мама, — и се притеснявах до смърт как е синът ми, притеснявах се, че сигурно пак се е разплакал. И чаках Джина да звънне, както всеки следобед, точно в четири — полунощ в нейната половина на света, — въпреки че винаги подавах слушалката направо на Пат: знаех, че той е единствената причина жена ми да се обажда.

Друго правех ли? Говорех си сам. Прекалявах с пиенето, не се хранех като хората, питах се защо животът ми се е опропастил. Ето с какво се занимавах.

— Още обмислям предложенията — отвърнах аз. — А шоуто как върви?

— По-добре отвсякога — похвали се Марти предизвикателно.

— Добре, добре — потвърди и Шобан, доволна, но и сдържана, сякаш не смяташе, че съдбата на старото шоу би могла да вълнува генийче като мен. — Рейтингът се е покачил малко.

Направо ми се повдигна.

— Браво на вас! — усмихнах се аз.

— Е, ще тръгваме — рече Марти.

Усмихвах се не само аз. Неколцина души, излезли от супермаркета, също се подхилваха и сочеха: дали наистина е той.

— Аз също ще тръгвам — рекох. — Бързам. Имам работа.

Шобан ме сграбчи и ме млясна по бузата. Съжалих, че днес не съм се бръснал. И вчера. И завчера.

— До скоро, Хари — каза Марти.

Протегна ми ръка. Наистина не му се сърдех. Понечих да се ръкувам с него, той обаче държеше кутия котешка храна. Взех я.

— Чао, Марти.

Калтаци с калтаци. Всичките са гадни калтаци!

Тъкмо къпех Пат, когато телефонът иззвъня. Оставих детето във ваната — то можеше да кисне с часове в нея, приличаше на рибка, — отидох в коридора и вдигнах с мокри ръце слушалката: очаквах, че е майка ми. Но се чу тих трансконтинентален шум, после гласът на Джина, прокънтял в ухото ми.

— Аз съм — съобщи тя.

Погледнах си часовника, беше едва четири без двайсет. Днес беше подранила.

— Във ваната е.

— Не го закачай. Ще звънна в обичайното време. Мислех, че е някъде наблизо. Той как е?

— Добре — отвърнах. — Добре, много добре. Ти още си там, нали?

— Да. Още съм тук.

— Как върви при теб?