(няма заглавие)

— Въпреки това ще го донеса. За приятеля ви. Днес имаме вкусни специалитети.

— Дали да не проведем този разговор още веднъж, след като си включиш слуховото апаратче? — попита Марти. — Гледай ме в устата — храним се постоянно тук. Не ни трябва меню.

— Остави жената на мира, Марти — прекъснах го аз.

— Точно така, Марти, оставете ме на мира — каза тя и ме погледна за пръв път.

— Аз ще си поръчам от усуканите спагети с червения сос отгоре, той — също — рече Марти.

— Усукани спагети — записа си келнерката в тефтерчето. — С червено отгоре.

— И ни донеси бутилка шампанско — поръча Марти и потупа жената по дупето. — Ето така те искам.

— Махнете си потната ръка от задника ми, докато не съм ви я счупила — рече жената. — Ето така ви искам.

— Добре де, донеси ни пиенето — побърза да каже Марти и си дръпна ръката.

Сервитьорката ни остави сами.

— Божичко, трябваше да поръчаме да ни донесат храната направо в редакцията — завайка се Марти. — Или да дойдем по-рано.

— Извинявай, че закъснях — подхванах аз. — Имаше такова задръстване, че…

— Добре, добре… — вдигна той длан.

— Радвам се, че склони да ни излъчват с четвърт час закъснение — казах му аз. — Обещавам ти, шоуто няма да пострада.

— Е, това е само една от промените, които правим — отвърна Марти. — Тъкмо смятах да ги обсъдим.

Зачаках — чак сега забелязах, че той е нервен. Имаше си дихателни упражнения, с които уж да прикрива притеснението, но сега те явно не му помагаха особено. И в крайна сметка се оказа, че изобщо не празнуваме.

— Освен това искам Шобан да се заеме по-активно с подбора на гостите — продължи той. Искам и да стои всяка седмица в апаратната. И да отбива ударите на шефовете в телевизията.

Трябваше ми известно време, докато схвана какво ми говори. Келнерката ни донесе шампанското. Напълни две чаши. Марти отпи юнашка глътка и загледа чашата, после отвори уста и хлъцна нечуто.

— Извинявай — каза.

Аз оставих чашата на масата.

— Но с тези неща се занимава продуцентът, това му е работата — опитах се да се усмихна. — Това е моя работа.

— Е, такива са промените, които възнамерявам да направя.

— Я чакай. Значи договорът ми няма да бъде подновен?

Марти разпери ръце, все едно казваше — какво мога да направя аз! Шантав свят!

— Виж какво, Хари. Надали искаш да те преместя на някаква мижава службица, която ще вършиш и със затворени очи. Би било ужасно, нали?

— Марти — подхванах аз. — Чакай. Чакай малко. Наистина имам нужда от тази работа. Сега повече отвсякога. След тая история с Джина… Пат живее при мен, нямам представа какво ще става оттук нататък. Знаеш го. Само това липсваше — да остана и без работа!

— Съжалявам, Хари. Промените наистина са наложителни.

— Какво е това? Наказание, че не съм ти подръка по двайсет и четири часа в денонощието точно когато бракът ми се разпада ли? Извинявай, че днес сутринта не бях в редакцията. Не мога да оставя детето само. Трябваше да…

— Не ми повишавай тон, Хари. Да се държим като възпитани хора.

— Я не се занасяй, Марти. Нали си ни Господин Кавгаджиев? Едва ли един дребен скандал ще те притесни чак толкова.

— Съжалявам, Хари. Шобан вече е назначена. Ти си уволнен. Някой ден ще ми бъдеш признателен. Може да се окаже, че това е най-хубавото нещо, случвало се някога през живота ти. Нали не се сърдиш?

Лайнарът му с лайнар дори ми протегна ръка. Не я поех, станах и си грабнах багажа.

Той поклати глава — един вид, много съм го разочаровал.

Тръгнах с отмалели крака и пламнало лице към изхода и се обърнах чак когато чух писъка на Марти.

Келнерката бе успяла да изсипе върху него пълна чиния спагети.

— Божичко, извинявайте — завайка се тя. — Искате ли малко пармезан?

Нашите докараха Пат. Мама обиколи къщата и запали всички лампи, а баща ми ме попита как е в службата. Отвърнах, че всичко е наред.

Останаха с Пат, а аз отскочих до близкия супермаркет — да напазарувам. Беше само на пет минути път с колата, но се бавих доста, понеже наблюдавах тайничко всички жени, заприличали ми на самотни майки. Досега не се бях замислял за тях, но днес те ми се сториха героини. Истински героини.

Справяха се сами. Пазаруваха, готвеха, забавляваха, всичко. Отглеждаха сам-сами децата си.

А аз не знаех дори как да измия косата на Пат.

— Косата му е мръсна — каза мама, когато двамата с татко станаха да си ходят. — Измий я хубаво.

Вече го знаех. Но Пат не даваше да му измия косата. Беше ми го заявил, докато се прибирахме от Глен, и аз уж между другото му бях подметнал, че косата му е за миене. Синът ми оповести, че искал да я измие майка му. Както го правела тя.

Но не можехме да отлагаме повече. Не след дълго Пат стоеше насред плувналата във вода баня само по панталонки, с мръсна косица, паднала над очите му, вече зачервени от плач и от детския шампоан, с който Джина и досега го къпеше.

Нещо не се получаваше. Бърках някъде.

Приклекнах до детето. То не искаше и да ме погледне.

— Какво има, Пат? — попитах го.

— Нищо.

И двамата знаехме, че има нещо.

— Мама замина за малко. Няма ли да разрешиш на тате да ти измие косата?

Тъп въпрос. Пат поклати глава.

— Какво би направил един джедай в случай като този? — попитах го аз.