(няма заглавие)

Загледахме от прозореца как Джим я слага внимателно на мотора и покрива главицата ѝ с каската. Метна се зад нея на машината, запали и потегли по тясната улица. Дори през гърления тътен на мотоциклета се чуваха радостните писъци на Пеги.

— Защо го мразиш толкова много, Сид?

Тя се позамисли.

— Сигурно заради начина, по който си тръгна — отвърна. — Беше се прибрал от работа — беше си наранил крака при поредната пътна злополука, май се бе одрал в някакво такси, такситата вечно го деряха — и лежеше на канапето, когато си дойдох, бях ходила да заведа Пеги на детска градина. Надвесих се над него — колкото да му погледна лицето, много обичах да го гледам, — и той каза името на момичето. На глас. Името на младата малайзийка, с която спеше. И заради която ме заряза.

— Бълнувал е?

— А, не — отвърна Сид. — Преструваше се, че бълнува. Вече е знаел, че ще ни остави нас с Пеги. Но не му стискаше да ме погледне и да ми го каже право в очите. Беше по силите му само да се преструва, че бълнува, да се преструва, че изрича името ѝ насън. Само така можеше да пусне бомбата. Да ми съобщи, че вече си е стегнал багажа. Стори ми се много жестоко, така ще постъпи само един страхливец — точно в стила на Джим.

Имах си най-различни причини да мразя Джим — някои благородни, други жалки. Мразех го, защото беше наранил толкова много Сид, мразех го и защото беше по-красив от мен. Мразех го, защото мразех всеки родител, който ту нахълтва в живота на детето си, ту отново изчезва яко дим, сякаш то е хоби, с което можеш да се захващаш или да зарязваш, когато ти скимне. Смятах ли и Джина за такава? Да, понякога, в редките дни, когато тя не се обаждаше по телефона на Пат, и аз знаех — бях убеден, че е някъде с Ричард.

Мразех Джим и защото усещах, че Сид още е увлечена по него — улових го, когато ми каза, че харесвала лицето му. Може би вече не обичаше, може би любовта се бе превърнала в друго. Но Сид още държеше на Джим и това я мъчеше.

Сигурно дълбоко в себе си е трябвало да бъда благодарен. Ако Джим е бил верен любящ съпруг, който умее да си държи кожените панталони закопчани, ако не си падаше по азиатки, Сид щеше да бъде с него, а не с мен. Но аз изобщо не бях признателен.

Веднага щом той върна от пицарията Пеги здрава и невредима, ми се прииска да се блъсне с мотора на Есекс Роуд в автобус номер седемдесет и три и да стане на пихтия. Беше се държал със Сид като с добиче. Това бе достатъчно, за да го мразя до смърт.

Но когато Пеги се прибра с феноменално безполезна плюшена играчка с размерите на хладилник и с личице, цялото оплескано с пица, си дадох сметка, че имам и друга, далеч не така безкористна причина да мразя Джим.

Без дори да се опитвам да се сравнявам с него, съзнавах, че никога няма да знача за Пеги толкова много, както той. И от това ме болеше най-силно. Дори и да я виждаше само когато му хрумне, той винаги щеше да бъде неин баща.

Точно от това тя бе неописуемо щастлива. Не от мотоциклета. Или от пицата. Или от тъпата плюшена играчка с размерите на хладилник. А от това, че Джим ѝ е баща.

Знаех, че мога да живея с момиченцето, макар то да ми напомня, че майка му се е чукала с друг. Можех дори да го обикна. Можех да си съпернича с мотоциклета, с грамадната плюшена играчка и с по-красивото лице.

Но няма как да си съперничиш с кръвта.

Глава 28

— На кого приличам? — попита Пат, когато дърветата в парка бяха голи, той трябваше да носи през цялото време зимното яке и Джина я нямаше вече пети месец.

Понаведе главица, за да се погледне в страничното огледало: взря се в лицето си, сякаш го вижда за пръв път и то принадлежи на друг.

На кого приличаше ли? Всички повтаряха — и пред мен, и пред Пат, — че ми е одрал кожата. Но аз знаех, че не е точно така. Той беше много по-красиво момченце, отколкото съм бил аз. Дори и онова псе да не ми беше избило всички предни зъби, Пат пак щеше да е по-хубав от мен. Всъщност приличаше и на двамата. Приличаше и на мен, и на Джина.

— Очите ти са като на мама — отвърнах аз.

— Сини са.

— Точно така. Сини са. А моите са зелени. Но устата ти е като моята. Имаме много красива, голяма уста. Само за целувки, нали?

— Да — съгласи се Пат, но не ми се усмихна и продължи да се гледа в правоъгълното огледало.

— И косата… косата ти е руса. Като на мама.

— Мама беше с жълта коса.

— И досега си е с такава коса, миличкото ми — казах, свъсен заради миналото време. — И досега е руса. Разбра ли?

— Да, разбрах — рече синът ми, след което се загледа през прозореца. — Хайде да вървим.

И зъбите ти са като на майка ти: малко раздалечени, малко тъпи, с такива зъби всяка усмивка е дяволита, но чипото ти носле е като моето, макар че волевата красива брадичка също е на майка ти, както и кожата, светла кожа, която обича слънце, светла кожа, която хваща загар веднага щом спрат дъждовете.

Пат не приличаше на мен. Не приличаше и на Джина. Приличаше и на двамата.

И да искахме, не можехме да избягаме от майка му. Тя присъстваше в усмивката и в цвета на очите му. Бях обречен да живея с призрака на Джина. Пат също.