Читаем (няма заглавие) полностью

Мама пък озари Сид с лъчезарна усмивка.

— Малко желе? — попита тя.


След като уточнихме какво точно работи Мем, нещата се поуспокоиха. И нашите харесаха Сид. При това много.

Трябваше да внимаваме да не настъпим някоя мина: баща ми беше настроен срещу самотните майки, които висят на врата на държавата, мама пък беше настроена срещу майките, които работят, — но Сид ги заобиколи, без да си разлива желето.

— Държавата не може да замени родителите, господин Силвър, а и не бива да опитва.

— Наричай ме, миличка, Пади — рече татко.

— На някои жени им се налага да работят, госпожо Силвър, това обаче не означава, че децата не стоят на първо място.

— Наричай ме, скъпа, Елизабет — каза мама.

Сид разговаря с Пади и Елизабет за всичко, за което им се говореше: с мама обсъди какви филми може да гледа едно петгодишно дете, с татко — кога точно трябва да се махнат помощните колела на велосипедчето.

И издаваше все правилни звуци: възхити се от кифличките с кренвирши на мама („Домашни са, скъпа ако искаш, ще ти дам рецептата“) и от градината на татко („Хари никога не се е интересувал от градини — лично аз не разбирам такова отношение“).

Но Сид не беше от местните момичета, с които съм танцувал един-два пъти в дискотеката в предградията, не беше някоя Ким или Шели, каквито водех непрекъснато до деня, когато доведох Джина.

Сид очевидно беше жена с минало — в смисъл с минало, където има брак, бременност и развод, макар и не задължително в тази последователност. И единственият начин родителите ми да преглътнат това минало май беше да се правят, че него го няма.

Разговорът прескачаше от детството ѝ в Хюстън до днешния ден в Лондон, сякаш всичко, случило се междувременно, беше клъцнато от цензор.

— Тексас, значи — повтори татко. — Самият аз не съм ходил в Тексас. Но през войната познавах неколцина тексасци. — Той се наведе съзаклятнически към Сид. — Бяха страхотни картоиграчи, пустите му тексасци.

— Сигурно е хубаво да имаш сестри — вметна мама. — Аз имам шестима братя. Представяш ли си? Шестима братя, моля ти се! Някои жени не обичат да гледат по телевизията футбол и бокс. Лично аз никога не съм се притеснявала да го правя. Защото имам шестима братя.

Но разтрогнатият брак на Сид сякаш само това и дебнеше — да стане дума за него. Накрая Сид заговори за семейството си нехайно, все едно е стара кифличка с кренвирш, която просто трябва да се намери и изхвърли. Никога досега не ми се беше струвала по американка.

— И моето семейство е като вашето — обясни тя на мама. — Много задружно. Дойдох тук единствено защото Джим, бащата на Пеги е англичанин. От брака ни не излезе нищо, но аз така и не се прибрах. Сега, откакто срещнах сина ви се радвам, че останах тук.

И толкоз.

Мама ни гледаше тъй, сякаш сме Райън 0’Нийл и Али Макгроу от „Любовна история“. По едно време дори баща ми като че избърса сълза. После видях, че е махнал троха останала от кифличката с кренвирш.

Когато Пат духна петте свещички и ние разрязахме тортата, нашите се държаха така, все едно са познавали цял живот Сид и Пеги.

Дори и да са били огорчени от това, че момичето на моите мечти е избрало преди мен друг, с когото да сподели своите мечти, майка ми и баща ми успяха да го прикрият. Това би трябвало да ме зарадва повече, но не би.

Докато Сид помагаше на мама да раздига масата, а татко показваше на Пат и Пеги как да се пазят от змии, аз отидох в хола и се приближих до стереоуредбата.

„Любовни песни“ бяха свършили преди часове, но обложката на плочата — стара, винилова и дългосвиреща, баща ми така и не се беше включил в революцията с компактдисковете, — още беше подпряна на уредбата марка „Сони“.

Открай време си обичах тази обложка. Синатра — с политнала вратовръзка и бомбе, кацнало на темето, — се усмихва на съвършената двойка влюбени от петдесетте години, някакъв Ромео с наплескана с брилянтин коса и официален костюм с неговата Жулиета от предградията с перлени обици и тясна червена рокля.

Изглеждаха двойка като всички останали — трудно ще си ги представиш да залагат на рулетка в Лас Вегас. Но сякаш излъчваха цялата радост на тоя свят. Като малък много обичах да гледам мъжа и жената, защото все ми се струваше, че приличат на мама и татко в мига, когато двамата са се влюбили един в друг.

Някой ме повика от градината, но аз продължих да се взирам в обложката на „Любовни песни“, сякаш не съм чул.

Мина ми през ума, че вече не правят такива обложки.

— Всички се забавлявахме — отбеляза Сид.

— Да, мина много добре — съгласих се аз.

Вече бяхме в Лондон, в нейното жилище. Пеги и Пат седяха на канапето и гледаха на видеото „Покахонтас“ (по настояване на Пеги). Уморени от двата часа в очуканото фолксвагенче на Сид, вече се заяждаха един с друг. Искаше ми се да се прибираме.


— Всички се забавлявахме — повтори Сид. — Пат си хареса подаръците. Пеги яде толкова много, че сигурно ще ѝ държи цяла седмица. А на мен наистина ми беше страшно приятно да се запозная с майка ти и баща ти. Много мили хора. Ами да, всички се забавлявахме. Освен ти.

— Защо говориш така? И аз се забавлявах.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Лира Орфея
Лира Орфея

Робертсон Дэвис — крупнейший канадский писатель, мастер сюжетных хитросплетений и загадок, один из лучших рассказчиков англоязычной литературы. Он попадал в шорт-лист Букера, под конец жизни чуть было не получил Нобелевскую премию, но, даже навеки оставшись в числе кандидатов, завоевал статус мирового классика. Его ставшая началом «канадского прорыва» в мировой литературе «Дептфордская трилогия» («Пятый персонаж», «Мантикора», «Мир чудес») уже хорошо известна российскому читателю, а теперь настал черед и «Корнишской трилогии». Открыли ее «Мятежные ангелы», продолжил роман «Что в костях заложено» (дошедший до букеровского короткого списка), а завершает «Лира Орфея».Под руководством Артура Корниша и его прекрасной жены Марии Магдалины Феотоки Фонд Корниша решается на небывало амбициозный проект: завершить неоконченную оперу Э. Т. А. Гофмана «Артур Британский, или Великодушный рогоносец». Великая сила искусства — или заложенных в самом сюжете архетипов — такова, что жизнь Марии, Артура и всех причастных к проекту начинает подражать событиям оперы. А из чистилища за всем этим наблюдает сам Гофман, в свое время написавший: «Лира Орфея открывает двери подземного мира», и наблюдает отнюдь не с праздным интересом…

Геннадий Николаевич Скобликов , Робертсон Дэвис

Проза / Классическая проза / Советская классическая проза