(няма заглавие)

— Много ми помогна, Хари — рече той едва чуто. Понякога говореше толкова тихо, че трябваше да се напрягаш, за да чуеш какво казва. Това му даваше известна власт. — От мига, в който се запознахме, всичко, което си ми обяснявал, ми е вършело работа. „Не забравяй, разговаряш само с един човек — рече ми веднъж. — Ако се забавляваш ти, ще се забавляват и всички останали.“ Това за теб може да не означава много, но на мен ми помогна да наложа шоуто. Без теб надали щях да го постигна и съм ти страшно признателен. Ето защо не избухвам, когато ми задаваш такъв въпрос — въпрос, който, сигурно ще се съгласиш, би прозвучал доста грубичко в устата на майка ми или на моя свещеник.

— Спал ли си, Еймън, с гримьорната?

— Не, Хари, не съм спал с гримьорката.

— Добре тогава. Исках да знам само това.

— Изчуках гримьорката.

— Не е ли едно и също?

— Има огромна разлика. Това, Хари, не беше начало на смислена връзка. Това беше връхна точка на нещо, напълно безсмислено — и точно това ми хареса най-много. И Кармен — така, Хари, се казва въпросната гримьорка — та сега Кармен може да е разочарована, че изпълнението няма да се повтори на бис, но мен ако питаш, и на нея ѝ хареса точно това — че всичко е било някак сурово и недодялано, еднократно. Случва се някоя жена да иска да преспиш с нея. Иска просто да я изчукаш, и толкоз. Те, Хари, са същите като нас. Именно това е голямата тайна. Съвсем същите като нас.

— Защо ли никой не ми го е казвал досега? Щях да си облекча значително живота.

— В момента, Хари, имам много предложения. И не всички са за реклами на бира. Кармен е мило момиче. Ще се отнасям с нея с подобаващото уважение. Ще се държа приятелски. Но и тя искаше съвсем същото, както аз, и си го получи. Не може да очаква повече. Веднъж да се опомни, и ще го проумее.

— Ти, Еймън, не си първият хлапак, когото всички свалят единствено защото веднъж седмично си показва грозната мутра по телевизията. Само не ми носи в студиото личните си драми, чу ли?

— Да, Хари — отвърна той благо-благо. — Съжалявам, че съм повлиял зле на момичето, наистина. Разбирам, че си ми изпълнителен продуцент и работата ти е да ми говориш точно така. Но и аз съм мъж.

— Не думай! Каза го като в оня сърцераздирателен блус. „Мъж съм аз…“ Дрън-дрън, мъж бил! Ти си си най-обикновен тъпкач. Не след дълго ще почнеш да рекламираш лосион за след бръснене.

— Аз, Хари, съм мъж. И съм се пръкнал на белия свят, за да сея семето си на възможно най-много места. За това сме тук. Точно това правят мъжете.

— Как ли не! — казах аз. — Това правят хлапаците.

Но малко по-късно, когато го видях да си тръгва от студиото заедно с най-оправната сценаристка, си казах — защо пък не?

Защо да не си сее човекът семето на възможно най-много места? За какво да го пази? И какво му беше прекрасното на самотното парниково растенийце, което тъй прилежно отглеждах?

Всичките тия правила ми дойдоха като гръм от ясно небе.

Можех да остана и през нощта в тясното жилище на Сид на последния етаж, но трябваше да си тръгна преди Пеги да се е събудила. Ако момиченцето си беше легнало, Сид на драго сърце ме канеше да постоя още малко, дори да пренощувам с нея на очуканото месингово легло под сложения в рамка плакат на „Отнесени от вихъра“. Но трябваше да се изнеса още преди да се е зазорило.

Всъщност нямаше много правила. Имаше едно-единствено правило. Но аз живеех с усещането, че се подчинявам на безброй правила.

— По-нататък сигурно ще бъде различно — отбеляза Сид. — Ако решим… знаеш какво. Ако решим да стигнем по-далеч. Да се обвържем.

Веднага щом тя угасеше лампата и аз вече не виждах раздалечените ѝ кафяви очи, никак не ми се искаше да стигаме по-далеч и да се обвързваме. Да ви призная, искаше ми се нещо доста по-просто.

Искаше ми се да спя в обятията на любимата, без да ме будят и да ми казват, че е време да си ходя. Искаше ми се в отношенията ни да не се налага да помня правила. И най-вече искаше ми се да си бъде както по времето, преди всичко да се разпадне.

Още сънувах сладки сънища, когато усетих устните на Сид върху моите.

— Скъпи — прошепна тя. — Извинявай, но е време.

Навън беше тъмно, ала чух как гълъбите ситнят по покрива точно над главите ни, сигурен знак, че е време да си обувам панталона и още преди изгрев слънце да се изнасям оттук.

— За всичко си помислила, нали? — въздъхнах аз, сетне се претърколих и станах откъм другата страна на леглото.

— И на мен, Хари, ми се иска да останеш. Наистина.

— Кога си се разделила с бащата на Пеги? Преди три години? Преди повече? С колко мъже си я запознавала?

— Ти си първият — пророни тя едва чуто и аз се запитах дали е истина.

— Не проумявам какво толкова ще ѝ навреди, ако ме види да ям овесени ядки. Божичко, детето ме вижда през цялата седмица.

— Вече го обсъдихме — отсече в тъмното Сид. — Пеги ще се обърка, ако те завари тук сутринта. Много те моля, опитай се да ми влезеш в положението. Тя е на пет години, ти — не.

— Пеги ме харесва. И аз я харесвам. Винаги сме се разбирали.