Читаем (няма заглавие) полностью

Всички тези майки, които се усмихваха мило една на друга, всъщност предпочитаха мен да ме няма пред училището. Стигна се дотам, че внимавах да отивам едва ли не в секундата, когато пускаха децата от часове. Беше ми непоносимо да стоя сред всички тия млади майки. На тях също им беше непоносимо да стоят на крачка от мен.

Учителките се държаха много приятелски и докато разговарях с госпожица Уотърхаус, не ми беше трудно да си втълпя, че съм част от съвременния свят, където и мъжете могат да са самотни родители. Но всеки път, когато отидех пред училището, се убеждавах, че това са пълни дивотии.

Независимо дали живееха в големите бели къщи или в общинските жилища, майките ме заобикаляха отдалеч. Това беше започнало още в първия учебен ден и кой знае защо, бе продължило.

Жените с диамантени обици имаха повече допирни точки с жените със синджирчета по глезените, отколкото с мен. Жените, които сами си гледаха децата, имаха повече допирни точки с жените с мъже, отколкото с мен. Най-малкото се държаха така.

Всичко се правеше много по английски, някак негласно, ала подозренията и притесненията безспорно си бяха налице. Може би в този работещ свят трябва да има повече разбиране и съпричастност с бащите, които сами си гледат малкото дете. Но там, пред входа на училището, където родителското чувство проличаваше най-силно, никой не искаше и да знае. Ние с Пат сякаш им напомняхме колко крехки са техните взаимоотношения.

Усетих всичко това още по-остро, когато Бианка все не идваше, а аз продължавах да я чакам заедно с Пат и Пеги. Майките ме гледаха така, все едно им напомнях хилядите неща, които биха могли да се объркат в отношенията им с мъжете.

Докато висях пред входа, се чувствах представител на всички мъже негодници по белия свят. На мъжете, които вечно отсъстват. На мъжете, които при първата трудност се изнасят. На мъжете, на които човек не може да има вяра, стане ли дума за деца.

Я да си гледат работата! Беше ми дошло до гуша да се държат с мен като с най-заклетия си враг.

Не че имах нещо против да ме смятат за странна птица. Очаквах го. Така де, знаех си, че съм особняк. Но ми беше писнало да опирам пешкира заради всички кретени по земята.

Мразех бавачката на Пеги, момичето, което, ако не друго, не можеше да се яви навреме пред входа на началното училище, тази негодна за нищо кашляща крава, която не се беше сетила дори да звънне един телефон, за да предупреди учителката и нас, че няма да дойде, тая проклета Бианка с модното ѝ име и модната убеденост, че някой друг ще ѝ свърши работата.

Но Пеги поне не беше нейно дете. И каквото и огорчение да изпитвах към негодната за нищо бавачка на Пеги, още по-силно ненавиждах нейните родители.

Вярно, не знаех нищо за тях, ако не броим това, че баща ѝ не присъства на сцената и майка ѝ работи в някакви странни часове. Но имах чувството, че когато става въпрос за важните неща, знам всичко, ама всичко за тях.

Бащата на Пеги очевидно гледаше на родителските си задължения като на половинмесечна почивка във Флорида. И нямаше никакво значение дали майката на момиченцето е някаква едра риба в Сити, или освен на социалните помощи разчита и на жалките грошове, които си докарва на черно. В списъка на важните неща тя очевидно поставяше доброто на дъщеря си на едно от последните места.

Това бяха типични съвременни родители. Не можеха да си гледат собственото дете. Ако има нещо, което наистина да мразя, то това са хората, които правят деца и смятат, че най-трудното вече е минало.

Я да си гледат и те работата!

Когато тълпите започнаха да оредяват, когато всички млади майки си бяха отишли, най-страшното беше отминало и аз вече нямах нищо против да си вися пред входа на училището, ние отидохме в дирекцията — да кажа на секретарката, че Пеги ще дойде у нас.

Донемайкъде щастливи от неочакваната възможност да си поиграят заедно, Пат и Пеги изпискаха от радост и натовариха телцата си на предната седалка в лъскавия ми червен автомобил. Усетих, че едвам се сдържам да не се разплача, нещо, което ми се случваше често пред училищния вход. Домъчня ми за Пеги, както ми беше мъчно за Пат. Объркваме си живота, а сметката плащат тия малки несретни създания.

Сега гледах как Пеги си играе кротко на пода, забравена дори от Пат, който си слушаше просташките парчета на Сали, и когато камбанките на сладоледаджията започнаха да заглъхват, усетих как на гърлото ми засяда буцата на съжалението и срама.

— Искаш ли сладолед? — попитах аз Пеги: чувствах се ужасно неловко, сякаш ѝ дължах извинение.

Извинявай, Пеги, че съвременните бракове траят ден до пладне. Извинявай, че ние, днешните възрастни, сме толкова погълнати от себе си, толкова тъпи, та не успяваме да отгледаме собствените си деца. Извинявай, че светът е толкова объркан, та мислим за синовете и дъщерите си точно толкова задълбочено, колкото добичетата в селски двор.

Но ще хапнеш ли един сладолед?


Вживях се в ролята на добрия чичко и тъкмо купувах три сладоледа „Деветдесет и девет“, когато иззад ъгъла се показа Сид.

— Искаш ли един „Деветдесет и девет“? — попитах я аз.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Лира Орфея
Лира Орфея

Робертсон Дэвис — крупнейший канадский писатель, мастер сюжетных хитросплетений и загадок, один из лучших рассказчиков англоязычной литературы. Он попадал в шорт-лист Букера, под конец жизни чуть было не получил Нобелевскую премию, но, даже навеки оставшись в числе кандидатов, завоевал статус мирового классика. Его ставшая началом «канадского прорыва» в мировой литературе «Дептфордская трилогия» («Пятый персонаж», «Мантикора», «Мир чудес») уже хорошо известна российскому читателю, а теперь настал черед и «Корнишской трилогии». Открыли ее «Мятежные ангелы», продолжил роман «Что в костях заложено» (дошедший до букеровского короткого списка), а завершает «Лира Орфея».Под руководством Артура Корниша и его прекрасной жены Марии Магдалины Феотоки Фонд Корниша решается на небывало амбициозный проект: завершить неоконченную оперу Э. Т. А. Гофмана «Артур Британский, или Великодушный рогоносец». Великая сила искусства — или заложенных в самом сюжете архетипов — такова, что жизнь Марии, Артура и всех причастных к проекту начинает подражать событиям оперы. А из чистилища за всем этим наблюдает сам Гофман, в свое время написавший: «Лира Орфея открывает двери подземного мира», и наблюдает отнюдь не с праздным интересом…

Геннадий Николаевич Скобликов , Робертсон Дэвис

Проза / Классическая проза / Советская классическая проза