(няма заглавие)

— Ето ти още една причина да си тръгнеш. Не искам дъщеря ми да те възприема като някакъв чичко. Искам да бъдеш или повече, или по-малко от чичко. Пеги заслужава повече. Ти също.

— Страхотно, няма що — простенах аз.

— Би трябвало да ме обичаш, задето съм такава — подметна Сид по-скоро сърдито, отколкото обидено. — Би трябвало да разбереш, че просто се опитвам да я предпазя и да направя каквото е най-добро за нея. И ти имаш дете. Знаеш какво е. Ако някой може да ми влезе в положението, то това си именно ти.

Беше права.

Би трябвало да я обичам.

За пръв път през живота ми се струваше, че разбирам мъжете на моя възраст, които ходят с по-млади жени.

Дотогава направо не проумявах защо го правят. Жените между трийсет и четирийсет все още са с хубави тела и опъната кожа, с тях можеш и да си поговориш. Те още са млади, но са видели едно-друго от живота — вероятно същите гледки, както и ти.

Защо мъжът ще замени такова равностойно общуване за девойче с обица на пъпа, което си представя любовната среща в някоя ужасна дискотека, с половин хапче, което уж е „Екстази“?

Ако можеш да излизаш с жена, чела същите книги като теб, гледала същите телевизионни програми, обичала същата музика, защо да се хващаш с някаква пикла, която си представя задушевната музика само в изпълнение на Джамирокуай?

Сега обаче вече разбрах. Разбрах какво ни привлича у по-младите жени.

Мъжете на моя възраст си падат по по-млади жени, защото по-младата жена има по-малко причини да е огорчена.

По-малко вероятно е младата жена да е изпитала болката от разбития дом и да се е занимавала с адвокати по бракоразводни дела и деца, тъгуващи по единия родител. По-младата жена не е преживяла разочарованията, които жените — пък и мъжете, да не забравяме мъжете, — прехвърлили трийсетте, носят със себе си като свръхбагаж.

Беше жестоко, но вярно. По-малко вероятно е някой мъж вече да е съсипал живота на по-младата жена.

Мъжете, прехвърлили трийсетте и четирийсетте, не се хващат с по-млада жена заради стройното ѝ тяло и продупчения език. Това са празни приказки.

Хващат се с такава жена, та именно те да ѝ съсипят живота.

Хайди беше детегледачка от Мюнхен.

Е, не точно от Мюнхен, а от Аугсбург. И не точно детегледачка.

Детегледачката е професионалистка, тя се е посветила на това да се грижи за малки момченца и момиченца. Хайди беше деветнайсетгодишна и се отделяше за пръв път от родителите си. От детската стая, пълна с плюшени играчки, и майката, която я пере, я делеше само един билет втора класа на „Луфтханза“. Разбираше от гледане на деца точно толкова, колкото аз — от теоретична физика.

По идея Хайди трябваше да готви, да чисти и да наглежда Пат в дните, когато аз работех по шоуто. Срещу това, докато учи английски, щеше да получава покрив над главата, храна и джобни пари.

Пат се беше покатерил на канапето, поклащаше се и слушаше записа на Сал, когато заведох Хайди да я запозная с него.

— Това, Пат, е Хайди. Ще живее у нас и ще ни помага в къщната работа.

Захласнат по музиката, Пат погледна невиждащо, с отворена уста едрата руса германка.

— Много симпатично и жизнено момченце — усмихна се Хайди.

За да покаже, че е готова да се заеме със задълженията си, ме попита какво искам за вечеря. Обясних ѝ, че ще хапна в студиото, в стаята за гости, но тя да приготви нещо за себе си и за Пат. Момичето взе да ровичка из кухнята, докато не намери голяма консерва доматена супа.

— Това става ли? — попита ме.

— Да — отвърнах аз.

Реших да я оставя да свиква и да се оправя сама и седнах на кухненската маса, за да прегледам сценария на шоуто за следващата седмица.

Пат дойде да види какво прави детегледачката, но беше оставил музиката да гърми в хола и аз го пратих да я изключи. Когато се върна, синът ми ме задърпа за ръкава.

— Знаеш ли? — попита ме.

— Остави тате да работи, моето момче.

— Ама знаеш ли какво прави Хайди?

— Остави и Хайди да си гледа работата.

Пат въздъхна тежко, така че да го чуя, после седна при мен на кухненската маса и започна да си играе разсеяно с две-три от пластмасовите човечета.

Хайди потропваше край печката, но аз така и не я погледнах, докато не чух бълбукането на вряла вода. Видя ми се странно. За какво ѝ трябваше вряла вода, нали щяха да вечерят консервирана доматена супа?

— Хайди!

— Скоро готово.

Беше сложила неотворената консерва със супата в тенджера с вода, която беше включила да кипне. Усмихна ми се плахо точно преди консервата да гръмне и да облее тавана, стените и нас с гореща червена пихтия.

След като избърсах доматената супа по очите си, видях, че моравата каша се стича и по лицето на Хайди, която бе онемяла от стъписване и изненада. Приличаше на Сиси Спейсек в оная сцена с абитуриентския бал в „Кари“.

После ревна.

— Знаеш ли? — възкликна Пат и замига изпод алената маска със сини очи. — Тя не може и да готви.

Така Хайди си намери симпатично семейство в Крауч Енд.

А аз звъннах на Сали.

Глава 26

Леля Етел беше коленичила в градината пред къщата си и садеше луковици за следващата пролет.