(няма заглавие)

— Какво е „Деветдесет и девет“?

— Ей това — отвърнах. — Фунийка сладолед с настърган шоколад. Страхотен е.

— Не, благодаря — каза Сид. — Не искам да си развалям вечерята. Ти как си?

— Добре съм — отговорих, след което се наведох и я целунах по устата. Тя не се и опита да отвърне на целувката. — Мислех, че си на работа.

— Обадиха ми се да дойда да прибера Пеги — поясни Сид. — Бианка не успяла да отиде. Извинявай.

Вторачих се в нея, не проумявах как тези два свята са свързани помежду си.

— Познаваш ли Пеги? — възкликнах.

Сид поклати глава — един вид, още ли не схващаш?

— Тя, Хари, ми е дъщеря.

Стояхме пред входната врата на къщата ми.

Сид ме погледна с раздалечените си кафяви очи. Чакаше.

— Пеги ти е дъщеря ли?

— Смятах да ти кажа — вметна тя. — Честна дума — Засмя се, но някак тъжно, все едно казваше, че няма нищо смешно. — Просто изчаквах сгоден момент. И толкоз.

— Сгоден момент ли? Защо не си ми казала веднага?

— Ще ти обясня по-късно.

— Обясни ми сега.

— Добре — склони Сид и придърпа входната врата, почти я затвори. За да не ни чуват децата. Нашите деца. — Защото не искам дъщеря ми да вижда чужди мъже, които много скоро може и да не са в живота ми.

— Не искаш да вижда чужди мъже ли? И таз добра! Какви ги дрънкаш, Сид? Аз не съм чужд мъж. Пеги прекарва в къщата ми повече време, отколкото където и да е другаде. Вече ме познава.

— Познава те като бащата на Пат. Не те познава като мой… Всъщност какъв си ми, Хари? Нещо като гадже, нали? Та Пеги не те познава като мое гадже. Засега не ми се иска тя да се запознава с гаджето ми, още е рано.

Не виждах никаква логика в думите ѝ. Върху ръката ми падна парче сладолед.

— Но миналата седмица тя е вечеряла почти всеки ден у нас! — възкликнах аз. — Вижда по-често мен, отколкото онзи безотговорен негодник, за когото си се омъжила!

— Не говори така, не го познаваш.

Виж я ти нея.

— Много свестен човек е, нали?

— Може да не е свестен — подметна Сид, — но не искам Пеги да расте с убеждението, че всеки мъж ще изчезва от живота ѝ така, както е изчезнал родният ѝ баща. Не искам да заварва в леглото ми чужди мъже, а ти, Хари, си чужд мъж. Не искам в дома ни да има чужд мъж, когато Пеги става от сън. Не искам да си мисли, че това не означава нищо. Не искам и да се привързва към някого, когото утре може и да го няма.

Сид се опитваше да запази спокойствие, ала в гласа ѝ се долавяха хлипове и на мен ми се прииска да я прегърна. Но щяхме да се оплескаме от глава до пети — още държах трите разтопени сладоледа.

— Не искам да страда още, достатъчно се е настрадала — продължи Сид. — Не искам да даде сърчицето си на някого, който после най-нехайно ще го разбие. Чу ли, Хари?

— Чух, чух — потвърдих аз.

Сид примига и стисна устни. Изчистих сладоледа, покапал по ръцете ми. После влязохме вътре и се убедих, че за децата няма странни неща.

Може би, когато си малък, животът все още е изпълнен с чудеса и нищо не те изненадва, защото почти всичко си е изненада. Или пък децата просто се приспособяват по-бързо от възрастните. При всички положения Пеги и Пат не припаднаха от изумление, когато Сид влезе в къщата.

— Мамо! — възкликна Пеги, а аз си казах — ами да, ето откъде познавам тези очи.

Сид седна на пода и заслуша обясненията на дъщеря си за подредбата в „Хилядолетния сокол“. Взе от сина ми слушалките и чу парчето, което той харесваше най-много. Сетне, след като всички си изядохме сладоледите, каза на Пеги, че е време да се прибират.

— Ще ти звънна — обещах ѝ аз.

— Ако искаш — отвърна тя. — Знам, вероятно си стъписан.

— Да не си полудяла! Разбира се, че искам.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм — потвърдих аз и я докоснах по ръката. — Това не променя нищо.

Това промени всичко.

Глава 25

— Спал ли си с гримьорката? — попитах Еймън.

Той ме погледна в огледалото в гримьорната и аз забелязах как по лицето му се мярва нещо. Може би страх. Или гняв. После изчезна.

— Моля? — рече ми той.

— Чу ме, чу ме.

Шоуто набираше скорост. Рейтингът беше добър и вече бяха започнали да пристигат първите поръчки за реклами на бира. За мен обаче Еймън си оставаше наплашеното хлапе от Килкарни със засъхнал восък в ушите.

— Спал ли си, или не си спал, Еймън? Да или не?

— Защо питаш?

— Защото момичето плаче. Не можем да я убедим да сложи поне малко грим на гостите, ридае, та се къса над пухчето за пудрата. Вир-вода е станало.

— Какво общо имам аз?

— Знам, че миналата седмица си тръгнахте заедно от студиото. Еймън се завъртя на столчето на колелца и се извърна към мен с глава, обрамчена от голите електрически крушки отстрани на огледалото. Вече не изглеждаше уплашен, въпреки че по челото му, под плътния слой пудра като змийче проблясваше тънка струйка пот.

— Питаш ме дали съм спал с гримьорката ли?

— Точно това те питам — повторих аз. — Пет пари не давам за морала ти, Еймън. Ако щеш, в рекламната пауза се опипвай с осветителите. Изобщо не ме вълнува какви ги вършиш, когато не си в ефир. Стига това да не пречи на шоуто. А една разревана гримьорка, която не е в състояние да си върши работата, със сигурност му пречи.