Читаем (няма заглавие) полностью

— След като бракът ти се е разпаднал, Хари, не може току-така да дадеш сърцето си на друга. Не можеш да го направиш, ако не помислиш поне малко какво искаш. Какво очакваш. Не го ли сториш, след седем години отново ще се озовеш там, където си бил с Джина. Харесвам те, ти също ме харесваш. И това е страхотно. Но не е достатъчно. Трябва да бъдем сигурни, че искаме едно и също. Твърде стари сме за разни игрички.

— Изобщо не сме стари — възроптах аз. — За нищо.

— Твърде стари сме за игрички — повтори Сид. — Ако имаш дете, вече си твърде стар за игрички.

За какви деца ми говореше тя, какво разбираше от това?

— Трябва да тръгвам — рече ми и се изправи.

— Нали щяхме да се возим с лодка на езерото? — възкликнах аз.

— Лодката и езерото могат да почакат.

Глава 24

— Добрият чичко! — каза Пеги.

Беше се разположила върху пода и се забавляваше с фигурките от „Междузвездни войни“, залисана по някакви странни семейни игри, в които Дарт Вейдър и принцеса Лея си бяха направили къща в „Хилядолетния сокол“ и по цяла вечер се чудеха как да накарат Харисън Форд да си легне да спи.

Надянал върху главата си огромни слушалки, Пат беше стъпил върху канапето и слушаше записа на Сали — току стенеше, въртеше трескаво очи и се клатушкаше.

— Идва добрият чичко! — повтори напосоки Пеги и извърнала нагоре главица, се подсмихна.

Отпърво така и не включих за какво говори. После чух онова, което новичките петгодишни ушенца бяха доловили много преди моите негодни за нищо, престарели уши: звънтенето на далечни камбанки, които сякаш огласяха целия квартал.

Не бяха настойчиви и напористи като черковните камбани. В тях имаше нещо нежно, евтино и неочаквано, те бяха по-скоро покана, отколкото заповед.

Помнех, естествено, тези камбанки още от своето детство, но кой знае защо, винаги се учудвах, че още ги има. Той — сладоледаджията, де, още беше сред нас, още обикаляше, още приканваше дечурлигата да зарежат игрите, да излязат на улицата и да омацат щастливите си личица със захар и мляко.

— Добрият чичко — каза пак Пеги.

Направих се, че не съм я чул, и отново се загледах в листовете, разпилени по масичката. Днес Пеги дори не би трябвало да е тук. Днес следобед, не би трябвало да дойде с Пат у нас. Шоуто беше утре и аз трябваше да изгазя режисьорската книга, задача, много по-лесна, ако Пат и Пеги не крещяха от килима и не слушаха записа на Сали с парчета за курви, мутри и патлаци. Пеги беше кротичко дете, никога не ми създаваше главоболия. Но в ден като днешния предпочитах Пат да ми крещи сам върху килима.

Пеги беше тук само защото пушещата като комин, негодна за нищо гледачка не беше дошла да я прибере от училище.

Бях отишъл да взема Пат и ги заварих двамката хванати за ръце пред входа — бъбреха си с госпожица Уотърхаус, извърнали възхитени личица към младата учителка.

Госпожица Уотърхаус ни остави с широка усмивка и отиде да върши, каквото вършат началните учителки през втората половина на деня, а ние зачакахме слабото, болезнено бледо лице на Бианка да се зададе с кашлица през навалицата и да дойде при нас, обвито в ореол тютюнев дим. Да де, но Бианка изобщо не се появи.

Все така хванати за ръце, тримата продължихме да чакаме през входа на училището. Младичките майки, дошли да посрещнат децата си, сновяха напред-назад, а аз стоях сред веселия брътвеж и автомобилните изпарения и се чувствах като прокажения на квартала.

Пред оня училищен вход имаше какви ли не майки. Имаше майки с рейндж-роувъри с лъсната до блясък зелена боя, създадени за пътуване из провинцията. Имаше майки със синджирчета на глезените, които идваха с градския транспорт. Имаше и много майки по средата, проявили достатъчно здрав разум, за да не си татуират по раменете името на любимия, но не и толкова богати или глупави, че да разкарват петгодишните си рожбици в огромни джипове с по шест фара отпред.

Ала независимо дали бяха със синджирчета по глезените или с диамантени обици, независимо дали бяха облечени в дрехи на „Прада“ или в сейлонови евтинийки, тези млади майки имаха нещо общо помежду си. Гледаха ме така, сякаш съм най-заклетият им враг.

В началото си мислех, че е някаква параноя. Едва ли ми се налагаше да обяснявам, че бракът ми се е разпаднал: вечно бях сам, без жена, ако не броим майка ми, — все едно да напиша плакат с големи букви и да го увеся пред входа на училището. Ала тези жени дори не ме познаваха, не познаваха и Джина — откъде-накъде ще ме мразят? Реших, че след всички промени от последните няколко месеца сигурно съм станал прекалено мнителен и чувствителен.

Но вече по средата на учебния срок, когато дните станаха по-къси и тъмни, си дадох сметка, че това не е никаква параноя. Младите майки не разговаряха с мен. Избягваха погледа ми. Не искаха и да ме знаят. Първо се опитах да заговоря колкото от любезност някои от тях, а те подскочиха на умряло, сякаш съм им поискал да ми извъртят един минет. След известно време вече изобщо не си правех труда да бъда учтив.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Лира Орфея
Лира Орфея

Робертсон Дэвис — крупнейший канадский писатель, мастер сюжетных хитросплетений и загадок, один из лучших рассказчиков англоязычной литературы. Он попадал в шорт-лист Букера, под конец жизни чуть было не получил Нобелевскую премию, но, даже навеки оставшись в числе кандидатов, завоевал статус мирового классика. Его ставшая началом «канадского прорыва» в мировой литературе «Дептфордская трилогия» («Пятый персонаж», «Мантикора», «Мир чудес») уже хорошо известна российскому читателю, а теперь настал черед и «Корнишской трилогии». Открыли ее «Мятежные ангелы», продолжил роман «Что в костях заложено» (дошедший до букеровского короткого списка), а завершает «Лира Орфея».Под руководством Артура Корниша и его прекрасной жены Марии Магдалины Феотоки Фонд Корниша решается на небывало амбициозный проект: завершить неоконченную оперу Э. Т. А. Гофмана «Артур Британский, или Великодушный рогоносец». Великая сила искусства — или заложенных в самом сюжете архетипов — такова, что жизнь Марии, Артура и всех причастных к проекту начинает подражать событиям оперы. А из чистилища за всем этим наблюдает сам Гофман, в свое время написавший: «Лира Орфея открывает двери подземного мира», и наблюдает отнюдь не с праздным интересом…

Геннадий Николаевич Скобликов , Робертсон Дэвис

Проза / Классическая проза / Советская классическая проза