(няма заглавие)

— Направих ти запис — рече момичето и зарови из раницата, откъдето накрая извади касета без кутийка. — Нали обичаш музика?

Пат погледна тъпо касетата. Единствената музика, която си спомнях да е слушал, беше от „Междузвездни войни“.

— Нали обича музика? — попита Сали вече мен.

— Обожава я — отвърнах аз. — Какво ще кажеш, Пат?

— Благодаря — промълви синът ми. Взе касетата и изчезна заедно с Пеги.

— Помня, че докато бяхме у татко, си умираше за хип-хоп — поде момичето. — Записала съм му малко от класиката. Кулио. „Олд Дърти Бастард“. Тупак. „Доктор Дре“. Неща от тоя род. Неща, които ще хареса едно дете.

— Наистина много мило — вметнах аз.

Двамата отпиха мълком от чашите — билков чай за Глен, обикновена кока-кола за Сали, — и аз възнегодувах: напомняха ми, че на тоя свят съществува и Джина. Какво търсеха тук? Какво общо имаха с живота ми? Защо не ми се разкараха от главата?

После Пат или Пеги явно бяха сложили записа на Сали в стереоуредбата, защото най-неочаквано холът се огласи от гневен черен глас, който се опитваше да надвика убийствения бас.

— „Ебаваш се с мен, ебавам се с теб…“

— Прекрасно — рекох на Сали. — Пат ще я хареса много. Значи пак си на гости у баща си.

Тя поклати глава.

— Сега вече живея за постоянно при него — поясни момичето и хвърли изпод кривия бретон един белтък на баща си.

— Има си неприятности вкъщи — уточни Глен. — С бившата ми жена, де. И с новия ѝ партньор.

— Дърти хипари — изсъска презрително Сали. — Дърти хипари, ще се побъркат, че и някой друг може да се забавлява.

— С тоя, новия, де, нещата съвсем загрубяха — продължи Глен. — Прави се на много строг.

— Нещастник — добави Сали.

— А как е гаджето? — попитах, защото се бях сетил за оня маймуно подобен тип, дето се хилеше на канапето.

— Стив ли? — попита Сали и на мен ми се стори, че в очите ѝ проблясват сълзи. — Заряза ме. Свиня дебела. Заради Ясмин Макгинти. Тъпанар с тъпанар.

— Но завчера вечерта разговаряхме с Джина — отбеляза Глен. — Замъгленият му мозък най-сетне бе стигнал до онова, заради което ми се бяха изтърсили. — Обещахме, ако имаме път насам, да се отбием и да ви видим с Пат.

Сега вече разбрах какво търсят тук. Явно бяха дошли по настояване на Джина. Но се опитваха хората да помогнат, макар и по своя си тъпашки начин.

— Подочухме, че си се хванал на нова работа — продължи Глен. — Искахме само да ти кажем, че момчето винаги е добре дошло у нас.

— Благодаря ти, Глен. Признателен съм ти.

— А ако ви трябва бавачка, винаги съм насреща — предложи Сали, скрита зад косата си и вторачена в някаква точка зад рамото ми.

Наистина беше много мило от нейна страна. Знаех, че сега, откакто съм тръгнал на работа на непълен работен ден, имам нужда от малко помощ. Но не чак дотам, че да опра до Сали. А не, мерси! Опазил ме Господ!

Сид обичаше Лондон, както може да го обича само един чужденец.

Не виждаше само задръстванията по улиците, мъртвите кръчми, застиналата беднотия в кварталите с общински жилища. Не виждаше само подплашените пенсионери, момичетата, които приличаха на жени, жените, които приличаха на мъже, мъжете, които приличаха на психари. Не виждаше само това. Твърдеше, че градът бил хубав.

— Вечерно време — поясни тя. — И от високо. Или когато се разхождаш сред парковете на кралицата. Там е толкова зелено — единственият по-зелен град е Хюстън.

— Хюстън зелен? — ахнах аз. — Мислех си, че е някакъв прашен град насред прерията.

— Да, но защото си смотаняк англичанин. Хюстън е зелен, господинчо. Но не толкова, както Лондон. В самия център на града можеш минеш през трите кралски парка: Сейнт Джеймс, Грийн Парк, Хайд Парк, — и обувките ти да не се докоснат до нищо друго, освен до зелена трева. Знаеш ли на какво разстояние се простират?

— На два-три километра — взех да налучквам аз.

— Шест километра — поясни Сид. — Шест километра цветя, дървета и зеленина. И хора, яздещи коне! В сърцето на един от най-големите градове по земята!

— Ами езерото! — напомних аз. — Да не забравяме езерото.

Седяхме в кафене на първия етаж в огромна бяла сграда на Портланд Плейс, строена през трийсетте: Британският кралски институт по архитектура, който се падаше точно срещу Китайското посолство, огромен оазис на красотата и спокойствието, за чието съществуване не бях и подозирал, докато Сид не ме доведе тук.

— Серпантината11 ми харесва — съгласи се тя. — По това време на годината можем ли още да вземем лодка? Не е ли много късно?

— Не знам — признах си. Беше последната седмица на септември. — Сигурно още няколко дни можем да се повозим на лодка. Искаш ли да опитаме?

Раздалечените ѝ кафяви очи станаха още по-големи.

— Сега ли?

— Защо да не е сега?

Сид си погледна часовника.

— Защото трябва да бързам за работа — усмихна се тя. — Извинявай. Инак на драго сърце бих се повозила.

— Ами утре? Рано сутринта. Още преди да са се струпали хора. След закуска ще дойда да те взема от вас.

Още не бях виждал къде живее.

— Довечера след работа бих могла да дойда при теб — рече Сид.

— Довечера ли?

— Така наистина ще успеем да дойдем рано.

— След работа ще дойдеш у нас?