(няма заглавие)

Откъм публиката се чу смях, смях, който стана донякъде притеснен, когато Еймън слезе от малката сцена и се приближи бавно към нас.

— Не казвам, че момичетата в Килкарни са тъпи — допълни той. — Но защо едно момиче от Килкарни си мие косата задължително в мивката на майка си? Защото там се мият и зеленчуците.

Смехът стана по-силен. Никой сред публиката в студиото — обичайната сбирщина отегчени и любопитни, наминали да се позабавляват час-два на аванта, — не беше виждал досега този Еймън Фиш. Днес обаче усетиха, че той е безобиден. После той им скри шайбата.

— Всъщност си измислям всичко това — обясни водещият. — Дрънкам ви небивалици. Момичетата в Килкарни получават на изпитите най-високите оценки в Европа. Шестиците на средностатистическото момиче в Килкарни са повече, отколкото татуировките на средностатастическия англичанин. Не е вярно, че единствената разлика между момичето в Килкарни и комара е, че ако удариш комара по главата, той спира да смуче. Не е вярно, че на момичетата в Килкарни им отпускат само четвърт час за обяд, инак трябва да ги обучаваш и въвеждаш наново в работата. Не е вярно, че общото между момичетата в Килкарни и бутилираната бира „Гинес“ е, че и едните, и другите са празни от гърлото нагоре. Това изобщо не е вярно.

Еймън въздъхна, прокара свободната си ръка през гъстата си като грива коса и приседна отстрани на сцената.

— Истината е, че дори в наше време, когато всички четат „Гардиан“, закусват само мюсли и подкрепят правилната политическа линия, ние явно изпитваме потребност да мразим някого. Навремето мразехме дебелите ирландци и оная проклетия — тъщата. Сега пък мразим блондинките. Момичетата от Есекс. Момичетата от Килкарни. — Той поклати сънена глава. — Сега дълбоко в себе си всички ние знаем, че географското разположение и цветът на косата са неразривно свързани с морала в половите отношения и умствените способности. И така, защо ни трябва обособена група хора, на които да се присмиваме? Каква основополагаща потребност в тъжните ни душици задоволява това? Какво се обажда вътре в нас, когато се присмиваме на младата блондинка от Килкарни в Есекс, която след секс гаси лампата, като затваря вратата на автомобила?

Това бе само пилотно шоу, но вече виждах, че Еймън ще пожъне успех. След като си беше извадил от ушите засъхналия восък, той беше помел бариерата на страха и сега усвояваше как да бъде такъв, какъвто е, дори да го зяпат пет камери. Фиш се справяше добре. Притеснявах се по-скоро за зрителите.

Бяха дошли с надеждата да се пръснат от смях, а бяха установили, че от тях се очаква да отстояват предразсъдъците си. Чувстваха се ограбени, чувстваха се кофти. Това беше проблем, с който щяхме да се натъкваме постоянно в шоуто на Еймън. Както виждах нещата, единственият начин да излезем от задънената улица беше да напием публиката.

На първото заседание след пилотното шоу поръчах на човека, отговарящ за връзките с обществеността, да отвори няколко бутилки бира и да почерпи зрителите, докато те чакат на опашка, за да влязат в студиото. Всички ме погледнаха така, сякаш съм гений.

Ето това ѝ обичам на телевизията. Препоръчваш да се отворят няколко бутилки бира и всички те зяпват така, все едно току-що си нарисувал Сикстинската капела.

— Така значи, тази работа е по-добра от предишната, а ти плащат по-малко — отбеляза баща ми. — Как стават тия неща?

— Сега не работя по цяла седмица — напомних му за кой ли път.

Бяхме отзад в градината — уж да поритаме топка с Пат, макар че той се беше изнесъл в дъното заедно със светлинния меч и бляновете за победи над междугалактичното зло. Така аз останах с двама пенсионери, с които ритах пластмасова топка в слънчевата светлина с цвят на есен.

Вече застудяваше, но на нас не ни се прибираше вътре. Беше краят на септември. Годината свършваше. Надали щеше да има още много неделни следобеди като този.

— Щом работата е по-добра, да ти плащат като хората — продължи да си опява татко: не ти трябва бизнесмен международник, и подритна лекичко топката към жена си. — Всички телевизионни канали перат пари.

— Хари никога не е работил в такъв канал — запретна се да ме защитава вярната ми майка и затисна с пантоф топката.

— Отбивам се само един-два пъти седмично, колкото за заседанията и когато записваме шоуто — уточних аз. — Толкоз. Не ходя на работа всеки ден, по цял ден. Не им посвещавам живота си. Наминавам, колкото да не е без никак, по два пъти на седмица, правя се на голямата работа, разпореждам се и давам блестящи идеи. После се прибирам у дома.

— Прибираш се при Пат — каза мама и ритна топката към мен. — При твоя внук.

— Знам кой ми е внук — подметна раздразнено татко.

— Има хора, които са продуценти на по няколко шоу програми — продължих аз. — Аз обаче ще се занимавам само с тази. Изчислил съм го. Ще печеля по-малко отпреди, но ще ни е достатъчно.

— Така хем ще си покрива разходите, хем ще си е у дома, когато Пат се прибира от училище — допълни мама.