(няма заглавие)

Но най-вече се замислих колко добре се е отнесъл Еймън с Пат: възхитил се е от светлинния му меч, поговорил е с него за родната планета на Люк, казал ми е, че синът ми е голям сладур.

Знаех, че на този етап от живота ми — всъщност и на всички следващи етапи, — всеки, харесал момченцето ми, ще ми става симпатичен. Когато си гледаш сам детето, искаш да го харесват всички. Младият ирландски комик със засъхнал восък в ушите явно беше на наша страна. Дадох си сметка, че и аз съм на негова страна.

Бях готов да работя на плаващо работно време с него, защото си умирах от скука и бях останал без пукната пара. Но най-вече защото той бе убеден, че синът ми ще се справи.

— Нека първо ви видя — рекох аз на Еймън. — Нека ви погледам на сцена, за да преценя как ще се получи на екрана. Разполагате ли с някакви записи?

— Моля? — каза той.

Глава 22

Каквото и да е обратното на непроницаем, малките деца са именно това.

Може би след десет години Пат щеше да се е научил да крие чувствата си зад безизразна юношеска маска, а старецът — тоест аз — нямаше да има и представа какво си мисли синът му. Но докато той беше на четири години, можех да позная, че последният телефонен разговор с майка му го е извадил от релси.

— Добре ли си, Пат?

Синът ми кимна безжизнено и аз го последвах долу в банята, където той си цръкна от детската паста върху четката за зъби с картинка на Хан Соло.

— Мама как е?

— Добре е. Настинала е.

Не плачеше. Не се и канеше да заплаче. Очите му бяха сухи, устата не помръдваха. Но Пат беше посърнал.

— Искаш ли да погледаш видео? — попитах го, докато наблюдавах как си четка зъбите, чистички, сякаш поникнали току-що.

Той се изплю в мивката и ме стрелна подозрително с очи.

— Утре съм на училище — рече ми.

— Знам, че си на училище. Нямах предвид да изгледаш от край до край филма. Само, да речем, началото на първата серия до мястото, където двамата дроиди са взети в плен. Какво ще кажеш?

Той приключи с миенето и върна четката върху рафтчето.

— Искам да си лягам — отговори ми.

Последвах го в детската стая и го завих. Не искаше да му разказвам приказка. Но не можех и да угася лампата, знаейки, че е потиснат.

Бях наясно какво му липсва и то дори не можеше да се определи като майчина обич. Липсваше му майчината съпричастност. Някой, който да го увери, че не е чак толкова важно дали умее да си завързва връзките на обувките. Който да му каже, че все още е център на Вселената, макар че Пат току-що бе научил онова, което всички научаваме в първия училищен ден: че не сме център на Вселената. Искаше ми се толкова отчаяно да успее, че все се притеснявах дали ще успее. Джинината съпричастност. Ето какво всъщност му липсваше.

— Тя ще си дойде — казах му аз. — Майка ти, де. Знаеш, че ще се върне при теб, нали?

Пат кимна.

— Веднага щом си свърши работата — допълни.

— Ние с теб сме си добре, нали? — попитах го. — Кажи де, добре сме си, нали?

Той ме погледна, примига уморено и се опита да разбере какво му говоря.

— Оправяме се и без мама, нали, Пат? Сега вече ми разрешаваш да ти мия косата. Приготвям ти храната — сандвичи с бекон и други неща. И в училище е хубаво, нали? Харесва ти в училище. Добре сме си, нали? Ние двамата с теб.

Стана ми кофти, че го притискам така. Но исках да чуя, че наистина сме добре. Исках да чуя, че се справяме.

Пат ми се усмихна уморено.

— Да, тате, добре сме си — рече ми, след което го целунах за „лека нощ“ и го прегърнах благодарно.

Докато гасях лампата, си помислих, че това им е най-лошото на разделите. Заради тях децата крият сърцата си. Те ги научават да лавират между два свята. Превръщат ги в малки дипломатчета. И това е най-голямата трагедия.

— Идвам от едно малко градче, казва се Килкарни — подхвана Еймън Фиш, след като взе микрофона от поставката и почука лекичко в прозрачната слушалка в лявото си ухо. — Тихо малко градче на име Килкарни, където момичетата са направо пословични.

Гледах го на монитора, както седях на първия ред в тясното студио, сред публиката, пред която се бяха изпречили гърбовете на петимата оператори. Макар да бяхме заобиколени от обичайните за едно телевизионно студио джаджи: прожектори, блеснали от такелажа, кабели, които се виеха като змийчета по пода, здрач зад камерите, където се суетяха какви ли не хора — като се почне от организаторите и се стигне до момичетата, които задвижваха аутокюто и сипваха вода, — директорът снимаше Еймън така, че да се получи по-скоро като театрално представление, отколкото като поредното късно токшоу. Вече имаше прекалено много такива шоупрограми, сякаш извадени като под индиго от предаването на Дейвид Летърман. Но онова, което всъщност го правеше различно, беше водещият.

— За онези от вас, които не са стъпвали в тази красива част от моята страна, ще кажа, че Килкарни като цяло си е останал недокоснат от новото време. Така например в Килкарни няма вибратори. — Публиката захихика. — Честна дума. Свещениците настояха да сме ги махнели от града. Понеже момичетата в Килкарни все си чупели зъбите.