(няма заглавие)

— Баща съм на момченцето — уточних аз и посочих Пат, който и досега гледаше захласнато госта, възхитен от техниката, с която е въртял светлинния меч.

— Одрал ви е кожата — отбеляза Еймън и се усмихна сърдечно. — Особено около брадичката. Хубаво момченце.

— Заповядайте в кухнята — рекох му. — Ще направя кафе.

— Кафе ли? Страхотно.

Докато слагах кафеварката, той седна на масата и взе да си мърмори нещо и да си човърка с показалец ушите.

— Лош ден ли? — поинтересувах се аз.

— Моля? — попита гостът.

Сложих пред него чашата кафе и се вторачих съвсем отблизо в него. Като повечето ирландци, беше мургав и красив, освен това явно си бе доста размъкнат, все едно е Кенеди, преспал през лятото в някой вход. И както личеше, беше глух като пън.

— Попитах какво ви е на слуха?

— А, това ли! — възкликна Еймън. — Чакайте да ви обясня за ушите. В Уест Енд има едно тузарско ателие, правят слухови апаратчета. И слушалки — за телевизионни водещи. Та продуцентите и режисьорите да ти говорят по тях, докато представяш програмата. Сигурно го знаете.

То оставаше да не го знам! Помня как Марти ходи там да му правят слушалки. Именно така разбрахме, че наистина се разделяме с радиото.

— Идвам направо оттам — поясни Еймън. — Тръгнах си на пожар. Чичкото ти взима мерки, като ти излива в ухото нещо като топъл восък. После чакаш, докато се втвърди. Така разбират кой номер са ти ушите. За слушалките, де.

— Ясно.

— Но при мен така и не се стигна до слушалките. Човекът тъкмо ми беше сложил в ушите топлия восък и чакахме той да се втвърди, когато си рекох — какво, да го вземат мътните, търся тук? — Еймън поклати глава. От ушите му се разхвърчаха люспи застинал восък. — Откъде-накъде съм решил, че мога да водя телевизионно шоу? Защо всички са решили, че ставам за това? Аз съм комик. Играя на живо. На някои им харесва. И какво от това? Откъде се подразбира, че ставам за водещ на телевизионно шоу?

— Значи, докато са ви взимали проби за слушалките, ви е обзела сценична треска.

— Още преди да съм припарил до сцена — усмихна се гостът. — Не знам дали това може да се удостои с термина „сценична треска“. По-точно е да се каже, че получих пристъп на паника. При всички положения изхвърчах като тапа оттам още преди да са ми махнали восъка. Както гледам, се е втвърдил добре.

Дадох му хартиена салфетка и клечици за уши и загледах как той чопли втвърдения восък. Винаги взимат мярка за две слушалки — по една за всяко ухо, макар че се използва само една. Сега вече разбирах, че това всъщност си е заговор и искат с тоя восък да ти попречат да избягаш.

— Наистина ми се щеше вие да сте продуцент на шоуто — допълни Еймън. — Трябва ми човек, който да ме хване за ръчичка и да ми покаже пътя. Така, както вие направихте с Марти Ман, след като той напусна радиопрограмата. Бях разочарован, когато отказахте.

— Това няма нищо общо с вас — обясних му аз. — Гледам си сина. Сам. Не мога да започна отново работа на пълен работен ден. Трябва да бъда до него.

— Но както забелязах, малкият сладур е в униформа. Не ходи ли вече на училище?

— Ходи, ходи.

— Значи почти през целия ден не е тук.

— Общо взето, да.

— Прощавайте, Хари, че подпитвам, но какво правите по цял ден?

Какво правех по цял ден ли? Вдигах Пат от сън, обличах го и го водех на училище. Пазарувах и чистех. Следобед, след часовете го чаках пред входа, за да го прибера. После правех сандвичи, четях му и го приготвях за сън. Какво правех по цял ден?

— Нищо — отговорих аз.

— Не ви ли липсва? Работата, де.

— Естествено, че ми липсва. Преди прекарвах времето със сина си качествено, в смисъл че го виждах за по пет минути в началото и в края на деня. Сега го прекарвам количествено. Не аз съм решил нещата да се променят. Просто се получи така. Но по тази причина не мога да ви стана продуцент на шоуто.

— Да де, но можете да станете изпълнителен продуцент. Бихте могли да отскачате за малко — колкото да наглеждате как вървят нещата. Бихте могли да ми кажете какво да направя, за да не изглеждам и занапред пълен левак. Бихте могли да ми помогнете да покажа всичко, на което съм способен.

— Може би — рекох аз.

И за миг не се бях замислял, че има средно положение между това да работя на пълен работен ден и изобщо да не работя. И през ум не ми беше минавало.

— Вижте какво, възхищавам ви се, че се грижите така за сина си допълни Еймън. — Повярвайте, направо ще им скриете шапката на майките в Килкарни. Но аз имам нужда от вас. Тук съм наистина от користни подбуди. Треса се от страх, не знам дали ще се справя с това проклето шоу. Точно заради това ви ръся втвърден восък из кухнята. Знам, че можете да ми помогнете, без да търпя каквито и да било унижения. Нищо чудно шоуто да стане добро.

Замислих се за дългите сутрини и безкрайните следобеди, когато Пат не беше у дома. Замислих се и за последната си среща с инспектора в банката, възхитен от усилията ми да се грижа за своя син, но не и от дълговете, които набъбваха и набъбваха.