(няма заглавие)

И аз не знам защо в Националния кинотеатър на Южния бряг даваха „Прекрасен живот“. Може би имаше ретроспекция на Франк Капра или на Джеймс Стюарт. Или се бяха сдобили с реставрирано, дигитално засилено новичко копие. Не знам и не е чак толкова важно. Та това беше филмът, на който отидохме на първата ни среща. И в началото ми се стори доста тъжна гледка.

Специалните ефекти бяха едва ли не от каменната ера. Високо в обсипаното със звезди небе — очевидно нарисувано върху кадастрон с прожектор отзад — няколко ангела или по-скоро небесни създания, изобразени с контур, продупчен с карфица върху кадастрона, обсъждаха Джордж Бейли, стълб на обществото, и срещата му със съдбата.

После действието се пренесе в американско градче, при честитата им малка Коледа и аз се усетих, че копнея за извънземни, за приливна вълна или голяма маймуна, които да изникнат отнякъде и да пометат тая боза. Ако теорията на Сид за поличбите в първия филм беше вярна, пак щяхме да извадим късмет, ако доживеехме до края на вечерта.

Сетне малко по малко всички надежди и мечти на Джеймс Стюарт взеха да отстъпват на заден план и аз се хванах, че гледам в захлас разказа за човек, изгубил представа защо живее.

Филмът се оказа много по-тежък, отколкото го помнех от времето, когато се беше мярнал в черно-бяло на фона на многоцветното ми детство, вместен като в сандвич между коледните хит класации на Би Би Си и филиите с пуешко, които мама ми приготвяше.

Лека-полека пред мен изникна светът на Джеймс Стюарт, който обижда по телефона една от учителките на децата си и после мъжът ѝ го смлатва в някаква кръчма. Мрази до смърт обичливата си жена, заради която се е отказал от мечтата да обиколи света. И най-стъписващото, държи се с децата си ужасно, като сприхав, избухлив грубиян. Но вие знаете, че е такъв не защото не ги обича достатъчно. А защото ги обича прекалено много.

Сид се пресегна в тъмното и ме хвана за ръката.

— Не се притеснявай — каза ми. — Накрая всичко се оправя.

Когато излязохме от киното, още беше светло, но не съвсем. В кафенето в Националния кинотеатър си купихме пица на парче и я изядохме на дългите дървени маси отвън, на които седят и непознати и на които се чувстваш студент.

Националният кинотеатър се помещава в грозна сграда в красива част на града. Пада се в каре с мрачни бетонни постройки от шейсетте, което се намира точно където Темза поема под сянката на мост Ватерло на юг, и е обърнат към светлините на улица Виктория при реката и храма „Сейнт Пол“. Точно там Сид ми разказа, че е израсла в къща, пълна с жени и филми.

— Първият филм, на който майка ми и баща ми са отишли заедно, е „Отнесени от вихъра“. След като татко почина, мама го е гледала сама шестнайсет пъти. Щеше да го гледа още, но съзнателно се ограничаваше.

Сид била най-малката от общо четири сестри. Майка ѝ била медицинска сестра в Тексаския медицински център, „където тузарите ходят да им лекуват сърцата“, а баща ѝ карал камион при нефтените сонди.

— Хюстън е град на нефта — продължи тя. — Когато нефтът е скъп, животът там е песен. Ала паднат ли цените, затягаме коланите. Но за добро или за зло, и в бедност, и в богатство Хюстън си е град на нефта.

От разказа ѝ излизаше, че майка ѝ и баща ѝ така и не са излезли от медения си месец. Дъщерите им вече били израсли, а те продължавали да се държат по улиците за ръка да си поднасят цветя и да си оставят в кутиите с обяда любовни писъмца.

— Когато бях на дванайсет години, това ме притесняваше — поясни Сид. — Сега ми харесва. Харесва ми, че бяха толкова влюбени. Знам какво ти се върти в главата — че изобщо не е било така и просто ми е приятно да си ги представям влюбени. Може би двамата са си лазели по нервите и са си подвиквали. Но ти казвам какво съм видяла с очите си. Бяха луди един по друг. Бяха си намерили еша.

После една неделя Сид отишла с приятелки в един от големите универсални магазини, когато най-голямата сестра дотичала да ѝ каже, че баща им е починал от инфаркт.

— Мама не остаря за едно денонощие — допълни Сид. — Няма такова нещо. Но заживя с миналото. Сигурно си е мислила, че най-доброто е свършило. Продължи да ходи на работа. Продължи да ни готви. Но често гледаше стари филми. Колекцията ѝ сигурно отчасти е повлияла и на мен. Когато срещнах оня мъж, заради когото дойдох в Англия, реших, че той е Рет Бътлър.

Става ми кофти, ако някой подхване разговор за предишните си любови. Всички надежди, които са били опропастени, всички рани, които не са заздравели, цялата горчилка и разочарование да видиш как любовта ти е захвърлена на боклука… чуя ли всичко това, и цялата вечер ми отива на кино. Сид явно го усети. Смени темата и вместо да разказва тъжната си история, се вживя в ролята на чуруликаща екскурзоводка.

— Знаеш ли, че „Хюстън“ е първата дума, изречена на Луната? — обясни ми тя. — Наистина! Нийл Армстронг е предал в Центъра за управление на полетите: „Хюстън, кацнахме успешно!“