(няма заглавие)

Пеги го погледа, погледа с черни сериозни очи, после взе да мести фигурките от „Междузвездни войни“ из „Хилядолетния сокол“, облепен от една страна с безцветни лепенки, след като се приземи аварийно в радиатора и катастрофира — да си рече човек, че двете деца са отишли на пасти в „Риц“.

Природа или възпитание? Знаех, че Пат никога не е бил насърчаван да играе насилнически игри — да ви призная, тези несекващи кървави бани понякога направо ме изваждаха от равновесие.

Още не беше навършил и пет и беше мило, любвеобилно момченце, прекалено неоправно за блъсканицата и суетнята в училищния двор. Случваше се и да го нагрубят, задето майка му никога не го чака след часовете, и ние и двамата още не бяхме измислили как да се противопоставим на това.

Пеги беше съвсем различна. Бе на пет и половина години и беше силно, самоуверено момиченце, което сякаш не се стряскаше и притесняваше от нищо. Нито веднъж не бях забелязвал в сериозните и кафяви очи дори зачатъци на страх.

Пат не беше създаден за ловуване и събиране на плодове, Пеги пък не знаеше що е женски глезотии и кокетничене. Но дадеш ли им кашон играчки с фигурки от „Междузвездни войни“, те начаса се вживяваха в стереотипите на своя пол. Пеги не се вълнуваше от игри на смърт и разрушение. А Пат се вълнуваше единствено от тях.

Не им пречех да се наслаждават взаимно на компанията си. Пат бе кацнал на облегалката на канапето и наблюдаваше ухилен и възхитен как Пеги мърда фигурките на принцеса Лея, на Хан Холо и Люк Скайуокър из космическите кораби от сива пластмаса, обиколили надлъж и шир хиперпространството.

— Къде е майка ти? — попита го Пеги.

— В чужбина — отвърна Пат. — А твоята?

— На работа. Бианка идва да ме прибира от училище, но не ѝ разрешават да пуши у нас, понеже ставам раздразнителна.

В живота на Пеги като че ли нямаше мъж, в наши дни обаче надали си струваше да го правиш на въпрос. Кой ли беше баща ѝ — вероятно някой негодник, вдигнал гълъбите веднага щом са го помолили да купи някой и друг памперс.

На вратата се позвъни. Беше един от младежите, останали без работа, но не и без надежда. Възхищавам се на такъв дух и винаги се опитвам да им помогна — купувам я гюдерия, я пликове за битови отпадъци. Този обаче не носеше обичайната торба, пълна с домашни потреби.

— Наистина съжалявам, че се натрапвам така — подхвана младежът. — Казвам се Еймън. Еймън Фиш.

Отпърво не включих кой е. Ако живееш в голям град, свикваш дотолкова, че на вратата ти звънят разни непознати, та се стъписваш, ако на прага се появи човек, мярвал се, макар и за кратко, в живота ти.

Да, разбира се, това беше Еймън Фиш, младичкият комик, който следващата година по това време сигурно щеше да се снима в реклами за бира и да спи с водещите на концерти, награждавания и конкурси за красота. Или следващия месец. Или следващата седмица. Същият Еймън Фиш, на чието шоу ме поканиха да стана продуцент, аз обаче отказах заради задълженията си по пърженето на рибени котлети.

Не знаех какво да го правя. Не знаех защо ми е дошъл на крака. Очаквах някой размъкнат младеж, който се опитва да ми пробутва гюдерии. А пред мен стоеше размъкнат младеж, който не след дълго щеше да се напие по случай раздаването на наградите на Британската академия за телевизионно и киноизкуство.

— Какво обичате? — попитах го аз.

— Моля? — отвърна той, след като сбърчи чело и се наведе към мен.

— Какво искате?

— Може ли да поговорим? За мен е много важно.

Пуснах го вътре. Отидохме в хола, където Пеги и Пат седяха наобиколени от цяла лавина играчки. Пат още държеше в ръка светлинния меч.

Бре! — възкликна Еймън. — Светлинен меч! Традиционното оръжие на джедаите! Може ли да го погледна?

Върху лицето на Пат бавно грейна усмивка, той се изправи и подаде на младия непознат светлинния си меч.

— Браво на теб, моето момче! — възкликна Еймън.

Размаха меча, който засъска в ръката му, и усмивката на Пат стана още по-широка.

— От години не съм държал такова оръжие — призна си гостът. — Но човек не забравя, нали? — ухили се той на Пат. — Роден съм в едно малко градче, казва се Килкарни. И като дете се чувствах горе-долу като Скайуокър, когато е бил малък на Татуин. Нали знаеш какво е Татуин?

— Родната планета на Люк — отговори Пат. — С две слънца.

— Моля? — възкликна Еймън. — Родната планета на Люк, ли каза? Точно така. Чувствал се е откъснат от останалата галактика, нали? Далеч от събитията. Никак не му е било лесно на старата Татуин с нейните две слънца. Когато бях малък в стария заспал Килкарни, също си мечтаех да избягам и да преживея куп премеждия и приключения, които дори не си представях. — Той върна на Пат светлинния меч. — Точно това и направих.

— Да — обади се и Пеги. — Но какво се е случило междувременно?

— Моля?

Дали тоя не беше съвсем глух?

— Попитах какво се е случило междувременно, откакто сте напуснали родната си планета? — извика момиченцето.

— А, тъкмо за това съм дошъл да поприказвам с баща ти — обясни Еймън.

— Той не ми е баща — възропта Пеги. — Моят татко има мотоциклет.