(няма заглавие)

След дълга отчаяна минута все пак успя да си поеме дъх. Запъхтян, се усмихна — да разсее тревогата на сина и внука си.

— Просто остарявам — каза ни. — Вече не ставам за кросове в мъглата.

Помислих си, че е точно това: старостта, застигаща човек, чието тяло е понесло на младини твърде много, тяло, от което цял живот съм гледал как излизат парченцата шрапнел, нащърбени и черни. Всяко лято виждахме огромния като разлетяла се звезда белег отстрани на хълбока му. Рано или късно цялата тази болка и наказание щяха да го застигнат.

Но грешах. Застигаше го не миналото, а бъдещето.

— Не се притеснявайте за мен — каза баща ми. — Добре съм. — Хайде да си тръгваме.

Поехме през удължаващите се сенки на септемврийския следобед към колата: Пат караше пред нас колелото, а баща ми напяваше „С теб се чувствам тъй млад“, утешен и успокоен от своя личен Дийн Мартин, от своя Синатра.

Глава 20

Ако си затънал във връзка, която очакваш да е до живот, и през ум не ти минава, че някой ден ще се къпеш за трети път от сутринта и ще се готвиш за среща.

Например ще караш майка си да те изпере или волю-неволю, ще искаш пари от баща си — убеден си, че всички тия притеснителни бански обреди са останали далеч, далеч в миналото.

Дори и не мечтаеш, че пак ще дойде време, когато ще се вторачиш в личната си хигиена като петнайсетгодишен пубер с постоянна ерекция. Че отново ще стоиш пред огледалото и ще се мъчиш криво-ляво да си пооправиш косата. Че за кой ли път ще си миеш зъбите, въпреки че са съвсем чисти. И че ще правиш всичко това колкото да поседиш два часа в тъмното с представителка на противоположния пол, с която току-що си се запознал.

Тръпки да те побият! Любовните срещи са игри за младите. После се забравят. Може и да не ставаш вече за тях.

Когато се срещаш с човек, с когото току-що си се запознал, мислиш с друга част на мозъка си, отколкото когато излизаш с някого, за когото си женен. Използваш други мускули. Сигурно си е съвсем естествено, когато ги вкараш отново в употреба, те да са малко сковани.

Двама зрели души, които изпълняват всички тези свалячески ритуали на пуберите: опитват се да изглеждат добре, явяват се в уречения час, знаят кое е време да направят, кое трябва да почака малко и кое следва да чака винаги. Ако години наред си живял с някого, наистина си е трудничко да се върнеш към тези неща. Но със Сид не ми беше трудно.

Тя направи така, че да е лесно.

— Първият филм, който гледаш с някого, наистина е важен — рече тя. — Знам, че сме само приятели и така нататък, но филмът, който ще изберем тази вечер, наистина е важен.

Погледнах я, уж схващам какво ми обяснява.

— На първата среща мнозина се опитват да се презастраховат. Ходят на някой нашумял филм като за през лятото. Нали се сещаш, от ония, в които извънземни, приливна вълна или някаква голяма маймуна разрушават Ню Йорк. Смятат, че такъв филм няма как да им развали настроението. Но не е хубаво да избираш нашумял филм като за през лятото.

— Защо?

Сид поклати глава.

— Защото на такива филми се забавляват само тринайсетгодишните хлапетии от Айдахо. Втръснало ти е от тях. Не ти се гледа за пореден път как Емпайър Стейт Билдинг политва във въздуха.

Започвах да схващам за какво става въпрос.

— Мислиш си, че ще тръпнеш от вълнение. Но накрая, когато извънземните превземат Белия дом, направо си умираш от скука. Ако избереш нашумял летен филм, това показва, че всъщност не очакваш много — продължи Сид и ме стрелна с очи, докато се промушвах с „Ем Джи Еф“-а през следобедните задръствания в центъра на града. — Че по принцип не очакваш много. Означава, че си представяш живота като плик студени пуканки и бутилка блудкава диетична кока-кола. И че това е най-многото, на което всички могат да се надяват.

Опитах се да си спомня първия филм, който сме гледали заедно с Джина. Беше доста претенциозен, за японци в културния център „Барбикан“. Беше за хора, изпаднали в депресия.

— Не стават и филмите с претенции — вметна Сид, сякаш прочела мислите ми. — Те показват, че и двамата се правите на такива, каквито вероятно не сте.

— Само като си помисля за всички хора по света, отишли на първата си среща на „Титаник“! — възкликнах аз. — За всички зараждащи се връзки, обречени още преди да са започнали. Преди, така да се каже, да са излезли в открито море.

Тя ме сръчка по ръката.

— Сериозно ти говоря — рече ми. — В Щатите имах приятелка, омъжи се за един, който на първата среща я завел да гледат „Мухата“.

— Да не би после да се е превърнал в бръмбар?

— Нещо такова — усмихна се Сид. — При всички положения се промени. Към по-лошо.

— И какво искаш да гледаш? — попитах я аз.

— Доверяваш ли ми се? — рече тя.

— Да, доверявам ти се.

Искаше да гледаме един от филмите, които всяка Коледа въртят по телевизията. Един от филмите, които все ми се струва, че съм гледал поне десет пъти. Всъщност обаче едва ли го бях гледал.