(няма заглавие)

— Преди да те срещна, всъщност не съм се замислял много-много за Хюстън — отвърнах аз. — Той не е от американските градове, за които непрекъснато се сещаш.

— Не е като тук — допълни Сид. — Стига да го боядисат, ще се превърне в истинска забележителност. Покрай пътя има заведения, пълни с жени, които сякаш са слезли от песен на Ханк Уилямс. Но ако си млад, в събота ходиш в „Ютакан“, където момичетата се опитват да приличат на Памела Андерсън, а момчетата задължително изглеждат като Мийтлоуф.

— Горе-долу като в Есекс — отбелязах аз. — Та къде го срещна този англичанин?

— В „Ютакан“. Една съботна вечер. Попита ме дали да ме черпи нещо и аз му отказах. После ме покани на танц и аз приех. Работеше като куриер в Хюстън. С това се занимава. Разнася с мотоциклет бързи пратки. Нещо като обвеян със слава пощальон. Аз естествено се прехласнах.

— И в крайна сметка се оказа, че той не е Рет Бътлър.

— Е, оказа се, че дори Кларк Гейбъл не е Рет Бътлър.

— Въпреки това си дошла с него в Лондон.

— Да.

— Защо не си останала там? Защо са му духнали под опашката?

— Няма такова нещо, не са му духнали. Оженихме се. Той получи зелена карта. Знаеш ли, че зелената карта всъщност е розова?

Поклатих глава.

— И ние се изненадахме. Наложи се да се явим на няколко интервюта в Имиграционната служба, за да се уверят, че наистина се обичаме. Показахме им албума със сватбените снимки и те не ни създаваха спънки. Можехме да останем там, докато сме живи. — Тя се позамисли. — Според мен той реши, че може да постигне повече в тоя живот. Понякога се случва в Щатите да се почувстваш несретник. Затова дойдохме тук.

— И защо се разделихте?

— Заради всичко. — Сид ме погледна — Той си пада по жълтите. Нали разбираш?

— Не.

— Обичаше азиатките. И още ги обича. И винаги ще ги обича.

— Азиатки ли?

— Корейки. Китайки. Японки. Филипинки. Не правеше разлика, което си е доста обидно за азиатките, защото понякога те се различават една от друга, както една шведка от туркиня. Но той не се интересуваше от националността, важното бе момичето да е от Азия. Когато се запознахме, беше довел в „Ютакан“ една млада виетнамка. В Хюстън имаме много виетнамци.

— Какво толкова им харесва?

— Може би това, че не приличат на него. Изглеждат съвсем различно. Разбирам го. Нали да си хетеросексуален означава точно това — да харесваш някого, който не прилича на теб?

— Щом е харесвал азиатките, щом този тип, който, както се е оказало, не е Рет Бътлър, си е падал по жълтите, защо се е влюбил в теб?

— Ха кажи, де! Според мен това при него си беше някакво отклонение. И аз не знам.

Сид си вдигна бретона и ме погледна с раздалечените си кафяви очи. Чак сега, след като ми разказа всичко това, разбрах защо мъж, който „си пада по жълтите“, е могъл да се влюби в нея.

— Бяхме заедно две години — продължи тя. — Една година в Щатите и една — тук. После той се върна към старите си предпочитания. По-скоро аз го хванах, че се е върнал. С една студентка малайзийка, с която се запознал в парка. Показал ѝ Лондон… и някои други неща. Беше свястно момче. И досега си е свестен. Просто се влюбих в човек, който не е за мен. Ами ти?

— Какво аз?

— Какво е станало с брака ти?

Опитах да си отговоря какво е станало с мен и Джина. Знаех, че случилото се е свързано с това, че остарявам, че приемам някои неща за даденост, че имам усещането как животът се изнизва покрай мен. Джеймс Стюарт сигурно щеше да ми го обясни по-добре.

— И аз не знам какво стана — рекох накрая. — Кривнах от правия път.

— О, такава ли била работата! — възкликна Сид. — Решил си да отчукаш някоя ли?

— Не само това. Но и това. Просто… и аз не знам как да ти го обясня. Допуснах светлината да угасне.

Сид ме гледа, гледа и кимна.

Сега вече се беше мръкнало. По отсрещната страна на реката светлините се бяха нанизали покрай брега досущ бисери. Сутрин не виждаш друго, освен сиви административни сгради, поредното задръстване по улиците и града, хукнал да си плаша наема. Тази вечер обаче беше красиво.

— Прилича на Коледа — каза Сид и ме хвана за ръката.

Не само приличаше, наистина се чувствах като на Коледа.

— Ще взема да рискувам с теб — рече ми тя.

Глава 21

Когато разбра, че все пак няма да отвлечем Пеги, пушещата като комин бавачка накрая ѝ разреши да дойде за час-два у нас заедно с Пат.

— Виж какво имам! — каза ми момиченцето и извади пластмасово човече, което изглеждаше много доволно от себе си. Беше издокарано в панталонки от бял атлаз, котешка сърмена жилетка и нещо като мораво фракче. — Кен Купонджията — поясни Пеги. — Приятел е на Барби. Отива на дискотека.

Беше ми странно да ги гледам как си играят заедно. Пат искаше да взриви Мъртвата звезда Пеги пък искаше да наслага пердета в „Хилядолетния сокол“.

Макар да не обърна особено внимание на Кен Купонджията, Пат беше развълнуван до истерия, че приятелката му е заедно с него в собствения му хол, и размахал над главата си светлинния меч, започна да скача по мебелите и да крещи:

— Никога няма да се присъединя към Тъмната страна!