Читаем (няма заглавие) полностью

— Познаваш го отлично — потвърдих аз и още не можех да повярвам, че наистина ще пусна момченцето си сред цинизма и озлоблението на шантавия съвременен свят.

Влязохме в двора. Много от първолаците бяха дошли и с двамата си родители. Но аз не бях единственият самотен родител. Не бях дори единственият самотен баща.

Имаше още един, десетина години по-възрастен от мен, уморен мъж с вид на държавен чиновник, водеше малко момиченце със сериозно лице и с раничка с картинката на някакъв момчешки рок състав, за който изобщо не бях и чувал. Погледите ни се срещнаха за миг, после мъжът се извърна сякаш от страх да не прихване нещо от мен. Жена му сигурно беше на работа. Сигурно беше заета.

Милата директорка дойде и ни заведе в салона. Дръпна кратко прочувствено слово, после децата бяха разпределени по класните стаи.

Пат се падна при госпожица Уотърхаус, после едно от по-големите деца, на които очевидно можеше да се разчита и на които бе поверена ролята на екскурзовод, ни заведе заедно с още неколцина родители и първолаци в класната стая. Нашият водач бе момченце на около осем години. Пат го зяпна захласнато и възхитено.

В класната стая на госпожица Уотърхаус заварихме цял орляк петгодишни хлапета, които бяха насядали по турски на пода и чакаха търпеливо разказа на учителката, младичка жена, изпаднала в истерично добро настроение, сякаш е водеща на телевизионна игра.

— Добре дошли на всички! — поздрави госпожица Уотърхаус. — Идвате тъкмо навреме за първия учебен час. Кажете „довиждане“ на майките си. — Тя ме озари с усмивка. — И на бащите.

Беше време да се разделя с Пат. Макар че, докато още ходеше на детска градина, се беше случвало да се сбогуваме доста емоционално, сега се чувствах различно. Сега се чувствах така, сякаш не аз оставям Пат, а той — мен.

Тръгваше на училище и когато го завършеше, щеше да бъде мъж, а аз щях да съм започнал да остарявам. Бяха приключиш дългите дни, когато той бе гледал на видеото вкъщи „Междузвездни войни“, а животът се беше случвал някъде другаде. Навремето тези дни ми се бяха стрували кухи и потискащи, а вече ми липсваха. Моето бебче бе поело по широкия свят.

Госпожа Уотърхаус попита кой иска да поеме шефството над новите момиченца и момченца. Вдигна се гора от ръце и учителката избра отговорниците. Не щеш ли, до нас застана невероятно красиво сериозно момиченце.

— Аз съм Пеги — каза то на Пат. — Ще се грижа за теб. Хвана го за ръка и го заведе в класната стая.

Той дори не забеляза кога съм си тръгнал.


Още помня как съм спал на задната седалка в колата на баща ми. Отивахме някъде на почивка, прибирахме се от града — след като бяхме ходили на пантомима в „Палейдиъм“, каквато гледахме веднъж в годината, или при баба, на която гостувахме всяка седмица, — и аз наблюдавах жълтите лампи по улиците в Ист Енд или Есекс с размазаните им ореоли над сънуващата ми глава.

Опъвах се на задната седалка в колата на татко — „Не е нужно да спиш, просто затвори очи, да починат“, заръчваше мама — и не след дълго от клатушкането и шепота на нашите се унасях.

После, когато колата с включен двигател вече беше на алеята пред нас, се озовавах в ръцете на татко, който ме вдигаше от задната седалка, както бях омотан в карираното одеяло, което той винаги държеше в автомобила — за пътуванията до морето и при роднините, а също за посещенията в лондонския „Палейдиъм“.

Напоследък се будя от всичко. От някой пияница, който се прибира със залитане у дома, от затръшната врата на автомобил, от фалшива тревога на километри от нас: скачам като ужилен и после, загледан в тавана, будувам с часове. Но когато бях малък и спях отзад в колата на татко, и с топ не можеха да ме вдигнат. Почти не се отърсвах от сънищата, когато пристигахме у нас и ме качваха по стълбите до леглото, обгърнат от карираното одеяло и ръцете на баща ми.

Искаше ми се и Пат да има такива спомени. Искаше ми се и Пат да се чувства толкова сигурно. Но Джина си беше отишла, старото ни фолксвагенче беше продадено, за да покривам разходите по къщата, и напоследък Пат се возеше до мен в „Ем Джи Еф“-а — правеше всичко възможно да не заспи дори когато се връщахме от нашите и ни предстоеше да пътуваме цял час по безлюдните шосета.

Искаше ми се и моят син да се вози по същия начин на кола, както аз навремето, като малък. Но нищо вече не беше същото.


Към края на дългата сутрин се обади Сид.

— Как мина? — попита тя.

Наистина беше загрижена. Хареса ми още повече.

— Беше притеснен — отвърнах аз. — Когато стана време да се сбогуваме, брадичката му пак затрепери. Имаше и някоя и друга сълза в очите. Но не в неговите, а в моите, разбира се. Пат се чувстваше прекрасно.

Тя се засмя и аз си представих как заведението, където работеше, грейва и става по-прелестно.

— Мога и да те разсмея — отбелязах аз.

— Да, но сега трябва да се връщам на работа — каза Сид. — Защото не можеш да ми плащаш сметките.

Така си беше. Не можех да плащам дори своите.


В края на първия учебен ден баща ми дойде да приберем заедно Пат.

— Изненада — рече, докато спираше тойотата точно пред входа.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Лира Орфея
Лира Орфея

Робертсон Дэвис — крупнейший канадский писатель, мастер сюжетных хитросплетений и загадок, один из лучших рассказчиков англоязычной литературы. Он попадал в шорт-лист Букера, под конец жизни чуть было не получил Нобелевскую премию, но, даже навеки оставшись в числе кандидатов, завоевал статус мирового классика. Его ставшая началом «канадского прорыва» в мировой литературе «Дептфордская трилогия» («Пятый персонаж», «Мантикора», «Мир чудес») уже хорошо известна российскому читателю, а теперь настал черед и «Корнишской трилогии». Открыли ее «Мятежные ангелы», продолжил роман «Что в костях заложено» (дошедший до букеровского короткого списка), а завершает «Лира Орфея».Под руководством Артура Корниша и его прекрасной жены Марии Магдалины Феотоки Фонд Корниша решается на небывало амбициозный проект: завершить неоконченную оперу Э. Т. А. Гофмана «Артур Британский, или Великодушный рогоносец». Великая сила искусства — или заложенных в самом сюжете архетипов — такова, что жизнь Марии, Артура и всех причастных к проекту начинает подражать событиям оперы. А из чистилища за всем этим наблюдает сам Гофман, в свое время написавший: «Лира Орфея открывает двери подземного мира», и наблюдает отнюдь не с праздным интересом…

Геннадий Николаевич Скобликов , Робертсон Дэвис

Проза / Классическая проза / Советская классическая проза