(няма заглавие)

— Слава Богу — въздъхна баща ми. Пак си дръпна от цигарата. — Ами ти?

— Какво аз? Аз съм добре, татко.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Ще се наспя едно хубаво и всичко ще е наред.

— Питах те как си с парите. Майка ти ми каза, че нямало да постъпиш на онази работа.

— Не мога. Работното време е прекалено дълго. Няма да се свъртам вкъщи.

Погледнах към празния паркинг, където нощното небе вече изсветляваше. Някъде пееха птици. Вече не беше късно. Беше рано.

— Все ще излезе нещо.

Той извади портфейла си, отброи няколко банкноти и ми ги подаде.

— За какво? — учудих се аз.

— Докато излезе нещо.

— Няма нужда. Признателен съм ти, татко, но наистина ще си намеря работа.

— Знам, знам. Хората си умират да гледат телевизия, нали така? Сигурен съм, че в скоро време ще си намериш нещо. Това е за теб и Пат. Докато се уредиш.

Баща ми, медийният експерт! Единственото, което знаеше за телевизията, бе, че напоследък най-смешното, което въртят е „Бени Хил“. Въпреки това взех банкнотите, които ми даде.

Навремето сигурно щях да се ядосам, задето взимам пари от него — щях да се ядосам на себе си, че на моите години се нуждая от баща си и от помощта му, и още повече на него, задето се е вживял дотолкова в ролята на мой спасител.

Сега вече виждах: татко просто се опитва да ми покаже, че е на моя страна.

— Ще ти ги върна — обещах.

— Не бързам — отвърна баща ми.

Джина искаше да се качи на първия самолет, аз обаче я убедих да не го прави. Най-сетне я открих привечер на другия ден и вече не беше толкова важно тя да се качва на първия самолет.

Беше пропуснала ужасните минути, когато вкарваха Пат в спешното отделение.

Беше пропуснала безкрайните часове, когато се наливахме с чай, който не ни се пиеше, и чакахме да разберем дали резултатите от изследванията са добри. Беше пропуснала и деня, когато Пат седна с бинтованата глава на леглото и размаха светлинния меч точно до момиченцето с окапала заради лечението коса.

Джина беше пропуснала всичко това, беше го пропуснала, но нямаше никаква вина. Лично аз винях единствено онзи копелдак Ричард.

Докато открия Джина, вече знаехме, че Пат ще се оправи. Сега вече не исках тя да си идва.

Втълпявах си, че не го искам, понеже не ми се щеше тя да притисне Пат до себе си, да му каже, че всичко ще бъде наред, и после да замине отново. Знаех обаче, че подбудите ми не са чак толкова благородни. Къде, да го вземат мътните, се беше запиляла точно когато имахме най-голяма нужда от нея?

— Мога да си дойде още утре — рече ми тя. — Работата ще почака.

— Не се налага — уверих я аз съвсем спокойно. — Пат просто се удари. Е, да, удари се лошо. Но ще се оправи.

— При всички положения ще си дойда скоро. Още не знам кога…

— Не си променяй плановете — настоях аз.

Чуйте ни само: приказвахме си протоколно като двама души, срещнали се на скучен прием. Навремето можехме да си говорим по цяла нощ, навремето можехме да си говорим за всичко. А сега разговаряхме като двама души, които се познават съвсем бегло. Чуй ни само, Джина!

Сид стоеше на вратата с мукавена кутия с храна от ресторанта.

— Да не идвам в неподходящ момент?

— Много е подходящ даже. Влизай, де.

Стиснала кутията, тя влезе вътре.

— За Пат. Спагети песто.

— Зелени спагети. Любимите му. Благодаря ти.

— Трябва само да ги сложиш в микровълновата печка. Можеш ли?

— Я не се занасяй. Дори аз знам как се борави с микровълнова печка. Една или две минути?

— Една би трябвало да е достатъчно. Той буден ли е?

— Гледа телевизия. Както никога.

Още по пижамката с картинка от „Междузвездни войни“, Пат се беше излегнал на канапето и гледаше „Завръщането на джедаите“. След като го изписаха от болницата, бяхме изхвърлили през прозореца наръчника с правилата.

— Здравей, Пат — извика Сит, после приклекна до него и го погали по косицата, като внимаваше да не закачи лейкопласта, с който от едната страна бе покрито челото му. — Как ти е клетата главица?

— Добре е. Само ме сърбят шевовете.

— То оставаше да не те сърбят.

— Ама знаеш ли? Няма да ми ги махат. Шевовете, де.

— Така ли?

— Да, щели да се стопят — обясни Пат и ме погледна — да потвърдя.

— Точно така — рекох аз. — Разтварят се сами. От новите шевове са, нали?

— От новите — кимна Пат и пак насочи вниманието си към принцеса Лея, облечена съвсем оскъдно като наложница в царския двор на Джаба Хътянина.

— Я каква се е издокарала — усмихна се Сид.

— Да — съгласи се Пат. — Млада робиня е.

— Майко мила!

Двамата погледаха как принцеса Лея кърши снага сред оковите.

— Е, сега ще те оставя, за да оздравееш по-бързо — рече жената.

— Добре.

— Сид ти е донесла вечеря — вметнах аз. — Зелени спагети. Какво ще кажеш?

— Благодаря — озари я той с най-обаятелната си усмивка, — не ти трябва Дейвид Нивън.

— Винаги на твое разположение — отвърна тя.

Изпратих я до вратата, нещо вътре в мен сякаш пееше. Не ми се искаше тя да си тръгва.

— Признателен съм ти, че намина — подхванах. — Беше ми много приятно.

Сид се извърна и ме погледна с раздалечените си кафяви очи.

— Наистина — допълних. — Това е най-хубавото, което ми се е случвало днес. Определено.

— Нещо не разбирам — каза тя.

— Какво не разбираш?