(няма заглавие)

По-млад ли беше от мен? По-богат? По-добър от мен в леглото? Искаше ми се Джина да излиза с някакъв импотентен разорен тип, който е на път да изкуфее. Но си давах сметка, че това от моя страна си е чисто пожелателно мислене.

Единственото, което знаех за него, бе, че е женен. Но и това си беше съмнително. Какво, дявол го взел, ще рече това „почти разделени“? Още ли живееше с жена си? Каква беше тя, американка или японка? Още ли спяха заедно? Имаха ли деца? Сериозно ли гледаше той на Джина, или тя му беше поредният случаен флирт? И кое беше за предпочитане — просто да я разиграва, или да я смята за любовта на своя живот? От кое щеше да ме заболи повече?

— Виж ме!

От гледката направо се смразих.

Пат беше прекарал много внимателно велосипедчето върху трамплина. Беше се закрепил над нашареното с петна бетонно дъно на басейна, което беше на цели три метра отдолу. Беше се подпрял с петичките на мръсните маратонки. Не го бях виждал толкова щастлив от доста време.

— Не мърдай оттам! — извиках! — Чу ли!

Усмивката му помръкна, когато видя как хукнах към него. Трябваше да отида по-бавно. Трябваше да се престоря, че не се е случило нищо. Щом видя лицето ми, Пат се опита да се върне назад по трамплина. Но беше по-лесно да се качиш, отколкото да слезеш от него и светът сякаш се люшна в забавен каданс, когато видях как страничните колелца на велосипеда се хлъзгат отстрани на трамплина, как за миг се завъртат във въздуха и после крачетата на Пат в мръсните маратонки губят равновесие и търсят къде да се подпрат, а не намират.

Сетне загледах как момченцето ми пада заедно с колелото с главата надолу към празния плувен басейн.

Лежеше точно под трамплина, велосипедчето беше върху него, около гъстата му руса косица вече се стичаше кръв.

Очаквах Пат да изпиши, както беше изпищял преди година, когато подскачаше на леглото ни като на батут, отплесна се и си удари главицата в ръба на шкафа, както беше изпищял по-предната година, когато се изправи на детското столче в опит да се обърне и да ни се усмихне на нас с Джина и го преобърна както беше пищял във всички други случаи, когато си беше удрял главата, бе падал по лице или си бе ожулил колената.

Исках да изпищи, защото така щях да знам, че и този път се е ударил както винаги досега. Но Пат не издаваше и стон и от тишината се вледених.

Очите му бяха затворени, от пребледнялото, изкривено личице човек оставаше с впечатлението, че той сънува кошмар. Тъмният кървав ореол около главата му се разширяваше и разширяваше.

— О, Пат — простенах аз, после махнах велосипедчето и притиснах сина си до себе си по-силно, отколкото трябваше. — Божичко! — възкликнах и извадих с лепкави от кръвта пръсти мобилния телефон от якето си, след което набрах трескаво номера на „Бърза помощ“, но чух протяжния сигнал, известяващ, че батерията е свършила.

Грабнах сина си.

Хукнах презглава.

Глава 17

Не можеш да стигнеш далеч с тичане, ако държиш на ръце четиригодишно дете. На тази възраст те вече са прекалено големи и прекалено тежки, за да ги носиш, ако бързаш.

Смятах да откарам Пат у дома, но когато излязох със сетни сили от парка вече бях осъзнал, че тръгна ли с автомобила ще се забавя много.

Нахълтах в кафенето, където бяхме яли зелените спагети, Пат още беше блед като платно и притихнал, продължаваше да му тече кръв. Беше обедно време, заведението беше пълно с чиновници, които се хранеха. Зяпнаха ни, както държаха във въздуха вилиците с намотани на тях спагети.

— Повикайте линейка!

Никой не се помръдна.

После вратата на кухнята се отвори и оттам излезе Сид, понесла в едната ръка табла накамарена с чинии, а в другата — тефтерчето с поръчките. Погледна ни и трепна при вида на безжизненото телце на Пат, на кръвта по ръцете и ризата ми, на сляпата паника върху лицето ми.

Остави чевръсто таблата на най-близката маса и тръгна към нас.

— Синът ми! Повикайте линейка!

— Ще стане по-бързо, ако ви откарам — предложи жената.

По пода на болницата имаше бели линии, насочващи към отделението за спешни случаи, но още преди да сме се отправили към него, бяхме наобиколени от медицински сестри и санитари, които взеха от ръцете ми Пат и го сложиха върху количка. Беше за възрастни и той изглеждаше малък. Съвсем мъничък.

За пръв път в очите ми избиха сълзи и аз се опитах да ги преглътна. Не дръзвах да сваля поглед от сина си. Детето ти в болница! Най-страшното в тоя живот!

Караха го към вътрешността на сградата, под болезнено жълтите дълги лампи в пренаселените шумни коридори, като пътем ме питаха на колко години е Пат, страда ли от някакви заболявания, какво е причинило раната на главата.

Опитах се криво-ляво да им разкажа за велосипедчето върху трамплина над празния плувен басейн, но ми се струва, че прозвуча доста несвързано.

— Ще се погрижим за него — увери ме една от медицинските сестри и количката нахълта с трясък през зелената летяща врата.