Читаем (няма заглавие) полностью

Опитах се да вляза и аз и зърнах мъже и жени в зелени престилки и с марлени маски върху лицата, лъскавия хром на медицинската апаратура, нещо като постлана маса, тъничка и зловеща като трамплин, на която положиха Пат.

Сид ме хвана леко за ръката.

— Не можеш да влезеш и ти — рече ми тя и ме отведе в мрачната тясна чакалня, където донесе от автомата кафе в пластмасови чаши. Сложи ми захар, без да пита как го пия. — Добре ли си? — каза ми.

Поклатих глава.

— Ужасен глупак съм.

— Случват се такива неща. Знаеш ли какво стана с мен, когато бях горе-долу на същата възраст?

Зачака да ѝ отговоря. Взрях се в раздалечените кафяви очи.

— Какво?

— Гледах как едни деца играят бейзбол и застанах точно зад батера. — Сид ми се усмихна — Той замахна с бухалката и насмалко да ме обезглави. Бухалката беше от някаква пластмаса, но ме фрасна жестоко. Изгубих съзнание. Виж.

Тя отмести черното було на косата и разкри челото си. Точно над веждата ѝ имаше тъничък бял белег, дълъг колкото нокътя на палец.

— Знам, чувстваш се ужасно — допълни жената. — Но децата са издръжливи. Бързо им минава.

— Беше много високо — уточних аз. — И Пат падна лошо. Навсякъде имаше кръв.

Но бях признателен за тъничкия бял белег на Сид. Бях ѝ признателен, че ми е разказала как като малка също е изпаднала в безсъзнание. Държеше се много мило.

При нас дойде млада лекарка. Беше на около двайсет и пет години и изглеждаше така, сякаш още от медицинския университет не си е отспала като хората. Прояви разбиране, но се държеше делово, без да се впуска в сантименталности, и бе откровена като автомобилна катастрофа.

— Състоянието на Патрик е стабилно, но при такъв силен удар по главата сме длъжни да му направим рентгенови снимки и да го проверим на скенер. Притеснявам се черепът да не е счупен, костиците да не са хлътнали навътре и да не са притиснали мозъка. Не казвам, че това се е случило. Но е възможно.

— Божичко!

Сид ме хвана за ръката и я стисна.

— Ще отнеме малко време — продължи лекарката. — Ако вие с жена ви смятате да останете и през нощта, можете да отскочите до вас и да си вземете някои неща.

— Не сме женени — вметна Сид.

Лекарката ме погледна и се взря в картона.

— Вие сте господин Силвър, бащата на Патрик, нали?

— Да.

— А аз съм само приятелка — уточни Сид. — Трябва да вървя — рече ми и се изправи.

Явно смяташе, че само ми се пречка. Нямаше такова нещо. Добре че беше тя, инак щях да рухна.

— А майката на детето? — попита лекарката.

— Тя е в чужбина — отвърнах аз. — Временно.

— Вероятно не е зле да ѝ се обадите.


Майка ми беше плакала, но нямаше намерение да го прави и тук, пред всички. Въздържаше се да плаче, ако я гледаха и други освен семейството.

В болницата прояви оптимизъм, смелост и здрав разум. Започна да задава на медицинските сестри смислени въпроси. Има ли опасност от постоянни увреждания? Кога ще разберем със сигурност? Може ли и бабата, и дядото да останат през нощта? Беше ми по-леко, когато тя бе до мен. Виж, с татко нещата стояха по-различно.

В кафенето на болницата старият воин изглеждаше съвсем сломен. Не беше свикнал да седи със скръстени ръце и да чака. Не беше свикнал с обстоятелства, над които няма никаква власт. Едрите му, нашарени с татуировки ръце, широките плещи, безстрашното му старо сърце бяха напълно безполезни тук.

Знаех, че за Пат е готов на всичко, че го обича с безусловната любов, каквато вероятно изпитваме единствено към дете, любов, каквато е трудно да почувстваш, когато съвършената ти рожбица се е превърнала в поредния грешен възрастен. Обичаше Пат така, както навремето беше обичал мен. Пат — това бях аз, преди да ми е паднал случай да оплескам всичко. Баща ми седеше като на тръни, бесен, че няма друг избор, освен да чака.

— Някой иска ли още чай? — попита в отчаяното си желание да направи нещо, каквото и да било, само и само да пооблекчи нерадостната ни участ.

— Ако пийнем още малко чай, ще почне да ни излиза през ушите — отвърна мама. — Седни и се успокой.

— Да се успокоя ли? — изръмжа той и я изгледа на кръв, но после реши да не се разправя.

Свлече се върху един от пукнатите пластмасови столове и се вторачи в стената. Под очите му имаше сенки с цвят на презрели сливи. След пет минути все пак стана и отиде да ни вземе още чай. Изведнъж ми се стори стар, както седеше, чакаше новини за внука си и отпиваше от чая, който всъщност изобщо не му се пиеше.

— Защо пак не опиташ да се свържеш с Джина? — попита майка ми.

И аз не знам какво очакваше. Може би, че Джина ще се метне на първия самолет и не след дълго малкото ни семейство отново ще се събере завинаги. Може би и аз се надявах на същото.

А беше безсмислено. Върнах се в чакалнята и набрах номера на Джина, но отново чух странния мъркащ звук на японските телефони — не вдигаше никой.

В Лондон беше полунощ, значи в Токио бе осем часът сутринта. Джина би трябвало да си е вкъщи. Освен ако вече не беше отишла на работа. Освен ако не беше спала другаде. Телефонът ѝ продължаваше да мърка и да дава свободно.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Лира Орфея
Лира Орфея

Робертсон Дэвис — крупнейший канадский писатель, мастер сюжетных хитросплетений и загадок, один из лучших рассказчиков англоязычной литературы. Он попадал в шорт-лист Букера, под конец жизни чуть было не получил Нобелевскую премию, но, даже навеки оставшись в числе кандидатов, завоевал статус мирового классика. Его ставшая началом «канадского прорыва» в мировой литературе «Дептфордская трилогия» («Пятый персонаж», «Мантикора», «Мир чудес») уже хорошо известна российскому читателю, а теперь настал черед и «Корнишской трилогии». Открыли ее «Мятежные ангелы», продолжил роман «Что в костях заложено» (дошедший до букеровского короткого списка), а завершает «Лира Орфея».Под руководством Артура Корниша и его прекрасной жены Марии Магдалины Феотоки Фонд Корниша решается на небывало амбициозный проект: завершить неоконченную оперу Э. Т. А. Гофмана «Артур Британский, или Великодушный рогоносец». Великая сила искусства — или заложенных в самом сюжете архетипов — такова, что жизнь Марии, Артура и всех причастных к проекту начинает подражать событиям оперы. А из чистилища за всем этим наблюдает сам Гофман, в свое время написавший: «Лира Орфея открывает двери подземного мира», и наблюдает отнюдь не с праздным интересом…

Геннадий Николаевич Скобликов , Робертсон Дэвис

Проза / Классическая проза / Советская классическая проза