Оттук нататък щеше да бъде така. Знаех, че ако се бях свързал с Джина, силата и здравият ѝ разум щяха да надделеят над страха и паниката. Тя щеше да се държи по-скоро като мама, а не като татко. Или като мен. Щеше да попита какво точно се е случило, какви опасности има и кога ще знаем със сигурност. Щеше да провери кога е следващият самолет за Лондон и да се качи на него. Но аз все не можех и не можех да я открия.
Отказах се да я търся — знаех, че оттук нататък животът ни ще изглежда така, знаех, че всичко се е объркало прекалено много, та някога да се оправи, знаех, че сме прекалено далеч един от друг, за да намерим пътя обратно.
Глава 18
В пет сутринта лекарката дойде при мен. Бях в празното кафене, държах чаша чай, изстинал преди часове. Щом я видях, се изправих и зачаках да ми каже нещо.
— Поздравления — подхвана тя. — Синът ви е много дебелоглав.
— Ще се оправи ли?
— Няма счупено, скенерът не показа нищо. Ще го задържим още няколко дни — да е под лекарско наблюдение, но така правим винаги когато сме закърпили с дванайсет шева рана на четиригодишно дете.
Прииска ми се лекарката да ми стане първа приятелка. Прииска ми се да я водя на вечеря веднъж седмично. Беше спасила сина ми. Беше красива.
— Наистина ли е добре?
— Няколко седмици ще го боли главата, белегът ще му остане за цял живот. Но инак ще му мине като на кутре.
— Без никакви последици?
— Е, след петнайсет години сигурно ще сваля по-лесно момичетата. Падат си по мъже с белези, нали?
Хванах ѝ ръцете и май ги държах повечко, отколкото бе редно.
— Благодаря ви.
— Нали за това сме тук — усмихна се тя.
Виждах, че я притеснявам, но то бе по-силно от мен. Накрая пуснах ръцете ѝ.
— Може ли да го видя?
Пат беше в дъното на пълната с деца болнична стая. До него имаше хубаво петгодишно момиченце по пижамка с рисунка отпред — косата му беше окапала, сигурно му правеха химиотерапия. Родителите бяха до него: бащата спеше на стола, а майката бе приседнала в долния край на леглото и гледаше личицето на дъщеря си. Минах тихо покрай тях, осъзнал, че съм се държал доста лигаво, като съм се самосъжалявал толкова дълго. Ние си бяхме късметлии.
Пат беше на система, лицето му бе бяло като възглавницата, главата му беше омотана в бинтове. Седнах на леглото и го замилвах по свободната ръка, а той отвори очи.
— Сърдиш ли ми се? — попита ме, а аз само поклатих глава, достраша ме да говоря.
Пат затвори очи и аз внезапно проумях, че е по силите ми.
Дотук се справях доста зле. Бях припрян. Постоянно мислех за Джина и дори за Сид. В парка не държах Пат под око. Това не можеше да се отрече. Но беше по силите ми.
Сигурно никога нямаше да бъда съвършен. Сигурно щях да оплескам всичко, докато се правех на родител, точно както бях оплескал нещата, докато бях съпруг.
Но за пръв път прогледнах, че това да съм мъж няма нищо общо с бащинството.
Всички семейства си имат своите легенди и митове. Първата история в малкото ни семейство, където участвах и аз, беше, когато на пет години едно куче ми изби всички предни зъби.
Играех си зад магазините при нас с елзаската овчарка на съседите. Псето ме лижеше по лицето и на мен ми харесваше много, докато то не се опря с предни лапи в мен, за да се закрепи, и не ме бутна. Пльоснах се по лице, във всички посоки полетяха зъби и кръв, а майка ми писна.
Помня само как ме закараха на пожар в болницата и ми наведоха главата над леген, за да извадят от устата ми парченца натрошени зъби. Помня и как кръвта се стичаше над белия емайл на мивката. Но помня най-вече как татко настоя да остане с мен, докато ми слагат упойка.
Когато вкъщи разправяха отново и отново случката, гвоздеят бе, че щом съм се прибрал с разбитата уста от болницата, веднага съм поискал солети.
Такъв край допадаше много на татко: виж го ти него, дошъл си с осем кървави щърбела на мястото на предните зъби и какво, веднага си иска солетите — това се казва характер! Всъщност обаче изобщо не беше въпрос на характер. Просто си умирах за солети. Пък ако ще и да ги смуча.
Сега вече знаех, че баща ми не е чак с такъв характер, с какъвто му се иска да бъде. Всеки ще изгуби самообладание, ако му отведат детето в болница. Но гвоздеят в оная история всъщност беше, че татко отказа да се отдели и на крачка от мен.
Чак сега разбирах какво му е било, докато е гледал как слагат упойка на петгодишния му син, та лекарите да извадят от венците и езика забилите се в тях парчета зъби.
Сигурно е изпитвал съшия безпомощен ужас, познат само на родител с болно или наранено дете. Знаех какво точно му е било — имал е чувството, че животът го държи заложник. Нима наистина започвах да виждам света през неговите очи?
Баща ми стоеше пред главния вход на болницата и пушеше една от саморъчно свитите си цигари. Сигурно беше единственият оцелял потребител на машинките за свиване на цигари, който не пушеше трева.
Погледна ме и затаи дъх.
— Ще се оправи — съобщих му аз.
Татко пусна облак тютюнев дим.
— Значи няма счупено?
— Не, няма. Направили са му дванайсет шева, ще му остане и белег, но само това.
— Само това?
— Да, само това.