Читаем (няма заглавие) полностью

Татко пак не беше убеден. Искаше да имам всичко, което животът предлага: кариера и деца, семейство и заплата, щастливо домашно огнище и тлъст фиш. Искаше да получа всичко, абсолютно всичко. Но който притежава всичко, си плаща за това.

— Ами Боби Чарлтън — каза той и ритна пластмасовата топка. Тя отхвръкна от върха на обувката му и тупна сред розите. — Това не се брои! — възкликна баща ми. — Аз ще я взема.

Ние с мама загледахме как отива в дъното на градината, за да донесе топката. Татко се възползва от възможността, прегърна Пат и го попита как е. Синът ми заговори развълнувано нещо, извърнал гладичко кръгло лице нагоре към дядо си, и баща ми му се усмихна с вечна нежност.

— Добре ли е? — попитах аз мама. — Завчера в парка му призля.

— Едвам си поемаше дъх, нали? — отвърна тя, без да сваля очи от него. Не беше изненадана.

— Да — потвърдих аз. — Едвам си поемаше дъх.

— Опитвам се да го убедя да иде на лекар — каза мама. — Или на шарлатанин, както ги нарича той.

Усмихнахме се в обкръжилата ни тъмнина.

— Сигурно е последният човек по белия свят, който нарича лекарите шарлатани — вметнах аз.

— И дума да не става, няма да ходя по никакви „шарлатани“ — изимитира мама доста добре злостната убеденост, на която татко беше способен. — „Само това липсваше, разни шарлатани да ми бърникат по чарковете.“

Прихнахме, трогнати от старомодното му недоверие към всеки, облечен в някаква власт, като се почне от последния катаджия и се стигне до най-прочутите представители на лекарската професия. И двамата се утешавахме, че татко си е съшият, какъвто е бил винаги, макар да се страхувахме, че това може би вече не е вярно.

Той се върна от дъното на градината заедно с топката и внука си и попита какво толкова му е смешното.

— Ти — каза мама, после го хвана за ръката и всички влязохме в къщата на баща ми.

Не исках всичко. Исках само още един шанс. Още един шанс да имам смислен, цялостен живот, живот без остри ръбове и парчетии. Исках още веднъж да опитам да бъда щастлив.

Вече не ме вълнуваше кога Джина ще се върне от Токио. Бях щастлив с Пат. Не драпах и за бляскава кариера. Исках единствено работа, с която да си покривам разходите.

Но не бях готов да остарявам и да ставам равнодушен, да мразя жените и целия свят заради онова, което ми се е случило. Не исках да ставам дебел, плешив и четирийсетгодишен, да отегчавам до сълзи подрастващия си син, като му натяквам постоянно какви жертви съм направил за него. Исках да поживея още. Исках да получа още един шанс да оправя нещата. Ето какво исках. Не ми се струваше много. Просто още един шанс.

После на другия ден у нас дойде бащата на Джина с дъщеря си Сали, намусеното девойче от канапето, едно от многото деца, които Глен беше създал колкото после да го зареже и да се прехвърли на по-секси пасища, и на мен ми мина през ума, че шантавият съвременен свят всъщност се е объркал именно заради всички, които постоянно искат още един шанс.

Глава 23

Глен беше облечен в зимното си оперение: опърпано палто над лъскава тясна синя риза, изпод която се показваха космите по хилавите му гърди, и панталон, толкова впит, че отпред между чатала стърчеше като планина. Този стил беше толкова демоде, че току-що отново се беше върнал на мода.

— Здравей, Хари! Здравей, мой човек — поздрави той и се здрависа с мен толкова силно, че преди трийсетина години такова ръкостискане е щяло да означава нещо от рода на „Цялата власт на народа“ и вероятно е щяло да бъде знак за началото на революцията. — Как я караш? Малкият симпатяга тук ли е? Всички добре ли сте? Това да се чува, това да се чува.

Имаше време, когато ми се е искало татко да е като бащата на Джина. Време, когато си мечтаех баща ми да се е появявал на младини по лъскавите списания, да се е хилел един-два пъти в началото на седемдесетте по хит класациите на Би Би Си и да се е вълнувал поне малко от света отвъд розите в дъното на градината. Но сега, докато гледах спаружените топки на Глен, очертани от впития панталон, ми се стори, че това време е отминало много отдавна.

Зад Глен се бе спотаила най-малката му дъщеря. Отначало реших, че Сали е вкисната. Влезе вътре смръщена, избягваше да ме поглежда в очите и се вторачи много заинтригувано в килима, при което клечестата ѝ кестенява коса — по-дълга, отколкото я помнех, — падна върху лицето ѝ, сякаш тя искаше да се скрие от света и от всичко в него. Всъщност обаче се оказа, че изобщо не е вкисната. Просто беше на петнайсет години. Там беше проблемът.

Заведох ги в кухнята, потиснат от гледката на двама от Джинините роднини, изтърсили се като гръм от ясно небе — питах се как по-бързо да се отърва от тях. Но поомекнах, когато лицето на Сали грейна — наистина грейна — при вида на Пат, дошъл при нас заедно с Пеги. Може би в края на краищата и Сали беше човек като всички останали.

— Здравей, Пат! — засия момичето. — Как си?

— Добре — отвърна той, без да показва с нищо, че помни полусестрата на майка си.

Каква ли му се падаше Сали? Полулеля? Полубратовчедка? Напоследък имаме роднини, на които още не сме измислили дори имена.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Лира Орфея
Лира Орфея

Робертсон Дэвис — крупнейший канадский писатель, мастер сюжетных хитросплетений и загадок, один из лучших рассказчиков англоязычной литературы. Он попадал в шорт-лист Букера, под конец жизни чуть было не получил Нобелевскую премию, но, даже навеки оставшись в числе кандидатов, завоевал статус мирового классика. Его ставшая началом «канадского прорыва» в мировой литературе «Дептфордская трилогия» («Пятый персонаж», «Мантикора», «Мир чудес») уже хорошо известна российскому читателю, а теперь настал черед и «Корнишской трилогии». Открыли ее «Мятежные ангелы», продолжил роман «Что в костях заложено» (дошедший до букеровского короткого списка), а завершает «Лира Орфея».Под руководством Артура Корниша и его прекрасной жены Марии Магдалины Феотоки Фонд Корниша решается на небывало амбициозный проект: завершить неоконченную оперу Э. Т. А. Гофмана «Артур Британский, или Великодушный рогоносец». Великая сила искусства — или заложенных в самом сюжете архетипов — такова, что жизнь Марии, Артура и всех причастных к проекту начинает подражать событиям оперы. А из чистилища за всем этим наблюдает сам Гофман, в свое время написавший: «Лира Орфея открывает двери подземного мира», и наблюдает отнюдь не с праздным интересом…

Геннадий Николаевич Скобликов , Робертсон Дэвис

Проза / Классическая проза / Советская классическая проза