Читаем (няма заглавие) полностью

— Да. — Тя погледна надолу, към облаците в кафето си, после отново към мен. — Имаш ли нещо против?

— Не, разбира се — отвърнах. — Ще се радвам много.


Връзката ми със Сид сигурно е започнала като глупаво увлечение, когато аз още не можех да прежаля Джина. После обаче, след като преспахме за пръв път, вече не беше така.

Защото устните на Сид пасваха на моите както ничия друга уста — дори Джинината.

Без майтап: устата на Сид ми пасваше идеално. Не беше нито много твърда, нито много мека, нито много суха, нито много влажна, Сид не прекаляваше и с езика. Направо мечта.

И преди, разбира се, я бях целувал, но не беше същото. Сега започнехме ли да се целуваме, не исках това да свършва никога. Устните ни сякаш бяха създадени едни за други. А колко често можеш да твърдиш подобно нещо? Колко често намираш човек, чиито устни са точно като за твоите? Ще ви кажа: само веднъж. Ето колко често.

По света има много прекрасни хора, милиони хора, в които би могъл да се влюбиш. Но съществува само един човек, чиито устни са създадени за твоите.

Въпреки всичко, което се случи по-нататък, и досега съм убеден в това. Честна дума.


В ранните часове я гледах как спи, беше ми приятно, че е до мен в леглото, радвах се, че знае толкова малко за предишния ми живот и не се е настанила веднага откъм страната на Джина.

Унесох се с мисълта, че вече сме заедно и сами ще решим от коя страна на леглото ще спим.

После тя се събуди с писъци.


И защо се разпищя — заради Пат, моля ви се.

Вероятно събуден от пияни, прибиращи се в малките часове на съботната нощ, той бе станал от леглото си и без дори да се буди докрай, се беше пъхнал в моето. Не се събуди и когато преметна краче върху кръста на Сид и тя подскочи като ужилена, сякаш някой беше изритал прозореца.

Сид се обърна към мен и захлупи лице върху дланите си.

— Майко мила — помислих си — сподели тя. — Всъщност не знам какво си помислих. Виждах теб. А усещах друг.

Прегърнах я през раменете и се опитах да я успокоя. Пат лежеше откъм нейната страна с отворена уста, с ръце над главата, с кръгло гладичко лице, което не виждахме, но с крак, все още преметнат върху Сид.

— Добре съм, добре съм — заповтаря тя и отмести леко крачето на сина ми.

Претърколи се откъм моята страна на леглото и стана — изобщо не изглеждаше добре. Реших, че отива до тоалетната. Но когато минаха пет минути, а нея още я нямаше, отидох да я търся. Седеше на кухненската маса и беше облякла една от моите ризи, която сигурно беше извадила от коша с дрехите за пране.

Седнах до нея и я хванах за ръцете. Целунах я по устата. Лекичко, без да раздалечавам устни. Обичах да я целувам всякак.

— Съжалявам, че Пат те изплаши — подхванах, — прави го понякога. Идва в леглото ми, де. Трябваше да те предупредя.

— Нищо ми няма.

— Сигурна ли си?

Тя поклати глава.

— Не съвсем.

— Виж какво, наистина съжалявам, че те стресна. Ще се постарая да не се повтаря. Ще сложа резе на вратата. Или ще вържа Пат. Или…

— Притеснявам се не от Пат — прекъсна ме тя. — Притеснявам се за нас.

— В смисъл?

— Още не сме разговаряли като хората, нали?

— Как така да не сме разговаряли? Казах ти за Джина. Ти пък ми каза за онзи тип, който си падал по азиатките. И се оказало, че не е Рет Бътлър. Разговаряли сме много. Разчистихме от пътя си всички тъжни истории.

— Това е миналото. Имах предвид, че не сме разговаряли за настоящето. Не знаем кой какво иска. Харесвам те, Хари. Забавен си, мил си. Гледаш си детето. Но аз не знам какво очакваш от мен.

— Не очаквам нищо.

— Не е вярно. Разбира се, че очакваш. Както очаквам и аз. Както всички, когато започнат да спят с някого, държат се за ръце в красиви сгради, отдават се на мечти, докато си пият кафето, и така нататък. Всеки очаква нещо. Но не съм сигурна, че двамата с теб очакваме едно и също.

— В смисъл?

— Ами например искаш ли още деца?

— Божичко! Току-що преспахме за пръв път.

— Я не отбивай номера. Дълбоко в себе си знаеш, Хари, дали искаш още деца. Нямам предвид от мен. От когото и да било.

Погледнах я. По една случайност наистина бях мислил много за това.

— Искам още деца, ако жената, която ми ги роди, остане завинаги с мен.

— Но никой не може да ти гарантира, че ще останете завинаги заедно.

— Ето какво искам. Не искам да изживявам отново всичко това. Не искам отново да виждам цялата болка и разочарование, които предаваш на някое невинно дете — то не ги е заслужило с нищо. Не искам да изживявам отново онова, което изживях с Пат, и няма да допусна да го изживея. Нито аз, нито което и да е от децата ми.

— Звучи много благородно — отбеляза Сид. — Но всъщност изобщо не е благородно. Просто се измъкваш. Уж искаш деца, но единствено при условие, че има щастлив завършек. Само „Уолт Дисни“ може да ти гарантира, Хари, щастлив край. И ти го знаеш. Никой не е в състояние да ти даде такива гаранции. Всичко, знам ли… всичко се променя.

Тая работа не ми харесваше никак. Целуваше ми се. Искаше ми се да гледам как Сид спи. Да ми показва красиви сгради, за чието съществуване дори не подозирах. А, и лодките… нали щяхме да се возим на лодка?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Лира Орфея
Лира Орфея

Робертсон Дэвис — крупнейший канадский писатель, мастер сюжетных хитросплетений и загадок, один из лучших рассказчиков англоязычной литературы. Он попадал в шорт-лист Букера, под конец жизни чуть было не получил Нобелевскую премию, но, даже навеки оставшись в числе кандидатов, завоевал статус мирового классика. Его ставшая началом «канадского прорыва» в мировой литературе «Дептфордская трилогия» («Пятый персонаж», «Мантикора», «Мир чудес») уже хорошо известна российскому читателю, а теперь настал черед и «Корнишской трилогии». Открыли ее «Мятежные ангелы», продолжил роман «Что в костях заложено» (дошедший до букеровского короткого списка), а завершает «Лира Орфея».Под руководством Артура Корниша и его прекрасной жены Марии Магдалины Феотоки Фонд Корниша решается на небывало амбициозный проект: завершить неоконченную оперу Э. Т. А. Гофмана «Артур Британский, или Великодушный рогоносец». Великая сила искусства — или заложенных в самом сюжете архетипов — такова, что жизнь Марии, Артура и всех причастных к проекту начинает подражать событиям оперы. А из чистилища за всем этим наблюдает сам Гофман, в свое время написавший: «Лира Орфея открывает двери подземного мира», и наблюдает отнюдь не с праздным интересом…

Геннадий Николаевич Скобликов , Робертсон Дэвис

Проза / Классическая проза / Советская классическая проза