Читаем (няма заглавие) полностью

— Умът ми не го побира какво ще стане с тия деца — затюхка се баща ми. — С деца като Пат и Пеги. Не си и представям как ще им се отрази, че растат само с един родител.

Не го каза както едно време: гневно, презрително, с присмехулно недоумение докъде се е докарал светът. Не го каза с някогашната омраза към самотните родители и всички промени, които те олицетворяват. Каза го тихо, като поклати смаяно глава, сякаш не си представяше бъдещето.

— Ти си расъл с майка и баща — допълни той. — Поне имаш някакво понятие как горе-долу изглежда бракът. Как би трябвало да изглежда. А те нямат, нали така? Пат и Пеги, и всички останали като тях.

— Не. Нямат.

— Притеснявам се какво ще им причини всичко това. Щом всички са тръгнали да се развеждат, имат ли браковете им изобщо шанс да оцелеят? И децата им.

Беше три следобед, седяхме в сумрака на дървената пейка при външната врата на кухнята и гледахме как Пат ровичка в дъното на градината със светлинния си меч.

— Всичко сякаш… сякаш се руши — продължи татко. — Знаеш ли какво ми каза Пеги? Попита ме дали аз ще ѝ бъда дядо. Не е виновно детето. Клетото то!

— Не, не е виновно — съгласих се аз. — Детето не е виновно никога. Но това, че растат с разведени родители, може би ще ги накара да внимават, когато се женят. И след като го сторят, ще се помъчат да съхранят брака си.

— Така ли мислиш? — рече обнадежден баща ми.

Хората от неговото поколение си бяха гледали децата, почти не бяха излизали вечер и се бяха смятали късметлии, ако са имали свой дом и им е било по джоба да отскачат за седмица-две с караваната на море във Фринтън.

Докато ние с моите връстници бяхме израсли с наше си щастийце на челно място в списъка за покупките.

Затова се чукахме, без да подбираме, оплесквахме всичко и колкото и да бе възмутително, редовно се издънвахме.

Хората от моето поколение искахме съвършен живот. Защо децата ни да бъдат по-различни? Баща ми беше проумял рано, че съвършеният живот не се дава даром.

Може пък да се оправят — отбеляза татко, след като известно време мисли. — Така де, всяко дете си има по двама родители, нали? Дори децата, израсли с… как му се викаше… със самотен родител. Пат, Пеги и останалите сигурно няма да се държат като родителя, който си е вдигнал шапката и си е тръгнал. Може пък да бъдат като родителя, който е останал.

— В смисъл?

— Справяш се добре с Пат — отвърна баща ми, без да ме поглежда. — Не се щадиш. Грижиш се за него. Той го вижда. Защо и той да не се отнася по същия начин с децата си?

Засмях се притеснен.

— Така си е, наистина — допълни татко. — Лично аз направо не знам какво щях да правя, ако майка ти… сещаш се. — Беше отпуснал мазолеста дясна ръка върху рамото ми. Продължаваше да не поглежда към мен. — Добре се справяш с момчето, Хари.

— Благодаря — промълвих. — Благодаря ти, татко.

После чухме как мама ни вика уплашена от хола, влязохме на бегом и я заварихме на прозореца — сочеше към колата ми.

— Видях ги тия малки копеленца — заяви тя — за пръв път я чувах да използва такива думи. — Ах, копеленцата му с копеленца видях ги как го правят.

Платненият покрив на „Ем Джи Еф“-а беше накълцан с нож. Ивиците бяха хлътнали навътре, сякаш върху автомобила от голяма височина е палнато нещо.

Зяпах осакатената си количка. Баща ми обаче вече беше изхвърчал навън. На прага стоеше леля Етел.

— В пресечката! — извика тя и засочи дъното на улицата, където имаше няколко общински жилища, наподобяващи гето за хора, които притежаваха очукани форд ескорти и фланелки с емблемата на „Уест Хам“ и изобщо не се интересуваха от рози.

В края на улицата имаше пресечка, водеща към няколко уморени магазина — в тях денем можеш да си купиш лотариен билет, а нощем да си намериш белята. Натам крачеха двама хлапаци — дали бяха същите, които се бяха опитали да оберат нашите? Или само приличаха на тях? Баща ми ги следваше по петите.

Погледнах съсипания покрив на автомобила и се ядосах. „Ах, тъпанари такива“ — помислих си, вбесен, че са ми обезобразили колата, и още по-вбесен, че са изтръгнали баща ми от неговата градина.

Хукнах след тях — тъкмо забелязах, че притеснени, хвърлят погледи през рамо, когато чух как някой се провиква подире им и се заканва да ги пречука на място, после стъписан си дадох сметка, че това е моят кръвожаден глас.

Двете момчета завиха в пресечката точно когато баща ми внезапно спря. Отпърво реших, че се е отказал да ги гони, но не беше само това, защото той се отпусна на коляно и се хвана за гърдите, сякаш се задушава.

Докато стигна при него, вече се беше свлякъл и на двете колене и се крепеше с ръка, опряна на земята. Издаваше ужасен, нечовешки звук, дишаше накъсано и запъхтяно.

Прегърнах го и го притиснах до себе си, при което усетих миризмата на „Олд Холборн“ и „Олд Спайс“ — той все така се опитваше да си поеме дъх, белите му дробове се мъчеха всячески да получат каквото им трябва и не успяваха. Баща ми извърна очи към мен и аз видях в тях страх.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Лира Орфея
Лира Орфея

Робертсон Дэвис — крупнейший канадский писатель, мастер сюжетных хитросплетений и загадок, один из лучших рассказчиков англоязычной литературы. Он попадал в шорт-лист Букера, под конец жизни чуть было не получил Нобелевскую премию, но, даже навеки оставшись в числе кандидатов, завоевал статус мирового классика. Его ставшая началом «канадского прорыва» в мировой литературе «Дептфордская трилогия» («Пятый персонаж», «Мантикора», «Мир чудес») уже хорошо известна российскому читателю, а теперь настал черед и «Корнишской трилогии». Открыли ее «Мятежные ангелы», продолжил роман «Что в костях заложено» (дошедший до букеровского короткого списка), а завершает «Лира Орфея».Под руководством Артура Корниша и его прекрасной жены Марии Магдалины Феотоки Фонд Корниша решается на небывало амбициозный проект: завершить неоконченную оперу Э. Т. А. Гофмана «Артур Британский, или Великодушный рогоносец». Великая сила искусства — или заложенных в самом сюжете архетипов — такова, что жизнь Марии, Артура и всех причастных к проекту начинает подражать событиям оперы. А из чистилища за всем этим наблюдает сам Гофман, в свое время написавший: «Лира Орфея открывает двери подземного мира», и наблюдает отнюдь не с праздным интересом…

Геннадий Николаевич Скобликов , Робертсон Дэвис

Проза / Классическая проза / Советская классическая проза