(няма заглавие)

Прегърнах я и усетих как зелената рокля се смъква под дланите ми. Целунах я. Тя също ме целуна. Точно тогава иззвъня телефонът.

— Сали! — възкликнах аз. — Обажда се, за да сподели отново с мен своите размисли.

— Няма капка ум в главата, какви размисли! — прихна Сид.

Но не се обаждаше Сали. Обаждаше се Джина, ала без обичайното първоначално трансконтинентално жужене. Така разбрах на мига, че вече не е в Япония. Обаждаше се от тук. Беше се върнала.

— Току-що се сетих нещо — оповести Джина. — Това е единственият телефонен номер на тоя свят, който знам наизуст.

Глава 29

Подраних с десет минути, но Джина вече беше там — отпиваше от капучиното на маса за двама в дъното на кафенето.

От сашимито и сушито в Шинджуку беше поотслабнала, бе облечена в дрехи, каквито не помнех да е носила — в нещо като шито по поръчка костюмче. Това е то — работеща жена.

Тя вдигна очи и ме видя — беше си същата, със същата дяволита усмивка, със светлосините очи, — само дето ми се стори малко остаряла и далеч по-сериозна от преди. Същата жена, която обаче се бе променила така, както изобщо не бях очаквал.

— Хари! — възкликна тя и стана, след което се усмихнахме притеснено — не знаехме какво се прави в такива случаи, дали трябва да се целунем, или само да си стиснем ръце.

Май не се правеше нито едното, нито другото. Затова я потупах по ръката и тя трепна, сякаш я е ударил лек ток. Така преодоляхме притеснението.

— Изглеждаш добре — рече Джина, след като седна и се усмихна с любезност, с каквато навремето не се беше обременявала.

Тя също изглеждаше добре — в съвършеното ѝ лице човек можеше да види и момичето, което преди години е била, и жената, която някой ден щеше да стане. С времето някои се разхубавяват, други погрозняват. Има обаче и хора като Джина, по които още като малки се заглеждат всички — по нея щяха да се заглеждат, докато е жива.

Но като всички красавици и тя не обичаше прекалените комплименти, според нея те явно означаваха, че околните не виждат по-надълбоко от епидермиса. Предполагах, че и досега е на това мнение.

— Ти също изглеждаш добре — казах все пак аз, но без да прекалявам с похвалите.

— Пат как е?

— Добре — засмях се и Джина също се засмя — със сигурност очакваше да чуе още нещо.

Но точно тогава дойде сервитьорът, който попита какво ще поръчаме, затова прекъснахме разговора, поискахме още две кафета капучино и след като мъжът се отдалечи, отново заговорихме за сина ни.

— Сто на сто е пораснал — каза Джина.

— Всички очевидно смятат, че е дръпнал много на ръст. Но аз не го забелязвам, понеже го виждам всеки ден.

— Да де — вметна тя. — Но аз определено ще забележа разликата. Все пак не съм го виждала от един-два месеца.

— От четири — поправих я аз.

— Е, не са чак толкова много.

— От лятото. Това, Джина, прави четири месеца. От юли до октомври. Пресметни сама.

Как изобщо си представяше, че я е нямало само един-два месеца? Всъщност си беше тръгнала преди повече от четири месеца. А на мен ми се струваше още по-дълго.

— Както и да е — отсече малко дръпнато Джина. — Разкажи ми сега за Пат. Изгарям от нетърпение да го видя.

Какво се беше променило ли? Огледах кафенето и се опитах да се сетя какво се е променило, откакто Джина е заминала за Япония. И бях смаян, че кафенето си е съвсем същото.

Беше от заведенията, които се опитваха да пренесат на главните лондонски булеварди обстановката от задните улички в парижкия квартал Маре: голям поцинкован барплот, черна дъска с надраскани върху нея имена на вина, рафт с вестници, прикрепени към дълги пръчки, няколко столчета и маси, пръснати отпред по тротоара. Тук дори традиционната английска закуска12 имаше някакво засукано френско име.

Кафенето бе като всички останали в квартала — нищо чудно да го подминеш, без дори да го погледнеш. Но за нас то значеше много. Двамата с Джина бяхме идвали тук навремето, още преди да се роди Пат, когато се чувствахме толкова близки, че дори не изпитвахме нужда да си говорим. Каква по-голяма близост от тази!

— В училище всичко е наред — продължих с разказа си. — И слава Богу, че нещата се промениха. Детската градина се бе превърнала в същински кошмар, но в училище Пат намери приятелче и всичко върви добре.

— Защо детската градина е била кошмар? — притесни се Джина.

— Пат се разстройваше, че го оставям сам. Но надживя този етап. Бях се уплашил, че ще го преодолее чак когато навърши осемнайсет години.

— Значи в училище се е сприятелил с някое от момченцата.

— С едно момиченце — уточних аз и ми се видя странно, че разговарям с нея за дъщерята на Сид — Пеги.

— Пеги — повтори Джина, сякаш да види как звучи.

— Баща ѝ е англичанин — продължих аз. — А майка ѝ — американка. От Хюстън.

— Още ли е толкова запален по „Междузвездни войни“? — усмихна се тя. Пеги явно не я вълнуваше. — Пак ли денонощно си говори за Люк Скайуокър и Хан Соло?

— Да — отвърнах аз. — Това не се е променило. Но Пат вече харесва и други неща.

— Други неща ли?

— Да, музика — засмях се аз. — Пада си по гангстерския рап. Нали се сещаш, дето все се перчат как щели да те гръмнат с патлака.

Лицето ѝ помръкна.