(няма заглавие)

Такова беше семейството на баща ми: семейство на трезвомислещи, обръгнали лондончани, които се разнежваха от децата и градинките си в покрайнините, мъже със стари снимки, на които задължително бяха в униформи, комарджии и пиячи, но само колкото да се поразтоварят, мъже, които си обичаха семействата и гледаха на работата просто като на неприятно задължение, с което си хранят жените и децата, мъже, които се гордееха, че са наясно какво движи света. Знаех, че чичо Джак е дошъл не току-така.

— Завчера те видях по телевизията — подхвана той. — На раздаването на наградите де. Седеше на масата в смокинг. Този Еймън Фиш ми се струва симпатяга.

— Свястно момче е — съгласих се аз. — Ти как си, чичо Джак?

— Добре — отвърна той. — Не мога да се оплача. — Хвана ме за ръката и ме придърпа към себе си. — Но какво му има на баща ти? Стане от стола и веднага се задъхва. Сега пък се кълне, че бил ходил на лекар и той му бил казал, че всичко е наред.

— Че е здрав ли?

— Така поне твърди.

Татко беше отзад в градината, риташе топка заедно с мама и Пат. И двамата бяха в дебели якета, бяха се омотали в шалове, а баща ми беше само по тениска, сякаш и досега се гордееше с якото си, мускулесто тяло с почти заличени татуировки и зараснали белези. Докато загащваше тениската, зърнах огромния, наподобяващ разлетяла се звезда морав белег отстрани и си дадох сметка, че той и досега ме стряска.

— Татко! Ходи ли на лекар?

— Всичко е тип-топ! — отвърна той. — Пращя от здраве.

— Наистина ли? А защо дишаш трудно?

— Защото трябва да откаже цигарите — подметна мама, но аз веднага разбрах: камък ѝ е паднал от сърцето, че след прегледа само са потупали стареца по гърба.

— Вече е късничко — подсмихва се татко, зарадван от ролята си на вечната опозиция в този шантав съвременен свят, където всички се тъпчат с мюсли и внимават да не прекаляват с мазнините. — Боби Чарлтън — добави той и запрати топката в разлюлените от вятъра скелети на розите.

Пат отиде да я вземе.

— Лекарят наистина ли смята, че ти няма нищо? — настоях аз.

Татко прегърна Пат.

— Ще избутам още двайсет години — заяви той предизвикателно. — Смятам да оженя това приятелче, пък после ще му мислим.

Пат го погледна, сякаш той е превъртял.

— Аз няма да се женя — отсече детето.

Бях забравил да спомена на Джина, че синът ни вече си кара велосипеда.

Бях забравил да ѝ спомена, че плахото четиригодишно момченце, обикаляло плувния басейн с помощните колелца, се е превърнало в самоуверен петгодишен малчуган, който се носи като стрела из парка с високомерно презрение към своята безопасност.

Затова, щом видя как Пат натиска дръзко педалите към люлките и въртележката, където тя го чакаше, Джина се засмя и плесна с ръце, засмя се на глас от радост и почуда.

— Станал си толкова голям — извика тя просълзена и разтвори ръце за прегръдка.

Преди Пат да се отдалечи, зърнах за миг лицето му. Той се смееше — но не със заучената блага усмивчица, с която малко по малко бях свикнал, не с усмивката в стил Дейвид Нивън, белязана от хлъзгав плитък чар, каквато синът ми пазеше за непознати или за да ме увери, че всичко е наред.

Пат видя Джина и се засмя, без да се замисля, засмя се истински. После се озова в прегръдката на майка си и качулката на якето му отхвърча, когато тя го вдигна от колелото и се разплака. По теменцето му закапаха сълзи и се видя, че косата и на двамата е съвсем еднаква на цвят — изгоряло руса.

— До два часа ще го доведа — провикна се Джина и Пат подкара бавно нататък, кимайки, явно в отговор на нещо, което майка му му беше казала както го държеше през раменцата.

— Внимавай с това колело, Пат — изкрещях аз. — Не карай много бързо, ясно ли е?

Но те вече не ме чуваха.

Глава 30

Баща ми лъжеше.

Наистина беше ходил на лекар. Но след прегледа той не му беше казал да си облече ризата, че пращи от здраве, че за годините си е в чудесно състояние, но — пляс по гърба и лукаво намигане — не е зле да помисли дали да не понамали цигарите.

Докторът може би му е казал, че не се знае колко още му остава. И че тези неща понякога се влачат с години. Но е малко вероятно общопрактикуващият лекар да е извадил кристална сфера и да е заявил на баща ми, че ще доживее сватбата на внук си.

Онова, което растеше вътре в татко, бе напреднало твърде много, та той да се надява да живее чак толкова дълго.

За пръв път през живота ми мама се обади в службата.

Баща ми бил в болница. В отделение „Силна зависимост“, поясни тя и само дето не се разплака, докато изричаше модерните клинични думички.

Както всяка година прибирал градинските мебели, които красяха двора отзад чак до средата на зимата, както всяка година редял в гаража до следващата пролет шезлонгите със син брезент и плажните чадъри на ивици, когато най-неочаквано останал без дъх, без никакъв дъх — било ужасяващо, направо ужасяващо, обясни мама, и тя се обадила на „Бърза помощ“, но не се и надявала да дойдат бързо. Достатъчно бързо, за да го спасят.

— Какво му е? — попитах — все още не разбирах, още не можех да проумея, че светът е възможен и без баща ми.