Читаем (няма заглавие) полностью

— Боготвореше те — уточних и насмалко да допълня, че е преживял тежко раздялата ни. Все пак успях да се спра овреме.

— Иска ми се да му ида на свиждане в болницата — продължи тя. — Стига да нямаш нищо против. Ти и майка ти.

— Ама разбира се — отвърнах — не знаех как да ѝ обясня, че вече е ясно: татко не иска посетители, трудно му е да понесе собствената си болка, камо ли да гледа чуждата.

Но нямаше как да го кажа на Джина, без тя да остане с впечатлението, че я отблъскваме.

— Пат ще отиде ли да го види?

Поех си дълбоко въздух.

— Иска да му отиде на свиждане — отговорих. — Но в момента татко е много зле. Ще мислим, ако има подобрение. Точно сега и двамата ще се разстроят много.

— Какво му каза?

— Че дядо му е болен. Тежко болен. Как да обясниш на едно петгодишно хлапе, че дядото, когото то смята за най-прекрасното нещо по белия свят, умира? Лично аз не знам.

— Трябва да поговорим за Пат — каза Джина. — Давам си сметка, сега не му е времето, наистина съжалявам, че ти се налага да изживееш всичко това с баща си. Но знай все пак, че искам Пат да се върне час по-скоро при мен.

— Искаш Пат да се върне ли?

— Точно така. Излишно е да се караме, както преди. Нямам намерение да го водя в чужбина. Върнах се в Лондон. Ние с Ричард търсим къща някъде наоколо. Няма да се налага дори Пат да сменя училището.

— Как е онова приятелче Ричард?

— Добре е.

— Още ли е почти разделен с жена си?

— Не, разделиха се окончателно. Тя си замина за Щатите. Знам, сигурно ще ти се стори малко прибързано, но смятаме да се оженим.

— Кога?

— Веднага щом приключим с разводите.

Само как съм се смял!

— Ти ми скри шайбата — казах накрая. — Така значи, ще се жените. Веднага щом приключите с разводите. Божичко, какво не прави любовта!

Ние с Джина дори не бяхме подхванали разговора за механизма на развода. Бяхме говорили до припадък само за раздяла. Но виж, до самия развод не бяхме стигнали.

— Много те моля, Хари — подвикна тя и в гласа ѝ издрънчаха ледени нотки. — Само недей да ми ехидничиш, чу ли?

Поклатих глава.

— Нима си въобразяваш, Джина, че можеш току-така да нахълташ в живота ни и да продължиш оттам, откъдето си си тръгнала? Нима си въобразяваш, че можеш да получиш отново Пат само защото азиатското икономическо чудо в крайна сметка се е оказало не чак такова чудо?

— Разбрахме се нещо — натърти тя. — Толкова ядосана не я бях виждал никога. — Винаги си знаел, че Пат ще живее с мен. Винаги съм смятала той да бъде с мен, независимо дали ще остана в Токио, или ще се върна тук. Защо реши, че имаш право да го държиш при себе си?

— Защото при мен той е щастлив — отвърнах аз. — И защото е по силите ми да се справя. Точно така, да се справя. В началото беше трудно, но се научих, разбра ли? Сега вече е добре. И Пат е щастлив. Не е нужно да се мести при теб и при някакъв тип, когото си забърсала по кръчмите.

Джина беше стиснала устни — не я бях виждал такава.

— Обичам Ричард — оповести тя. — И искам Пат да израсне при мен.

— Той не е наша собственост. Децата, Джина, не са наша собственост.

— Прав си, не са. Но адвокатът ми ще изтъкне, че дори всички други условия да са равни, детето трябва да остане при майката.

Метнах на масата няколко монети и се изправих.

— А моят адвокат пък ще изтъкне, че вие с Ричард можете да си таковате таковата — казах аз. — А моят адвокат, когато намеря такъв, ще изтъкне и че детето трябва да остане при родителя, който е в състояние да го гледа. И това съм аз, Джина.

— Не искам да те намразвам, Хари. Не ме карай да го правя.

— И аз не искам да ме намразваш. Но толкова ли не виждаш какво е станало? Научих се да бъда истински родител. Не можеш просто да дойдеш и да ми отнемеш това току-така.

— Направо не е за вярване! — възкликна тя. — Гледал си го един-два месеца и си въобразяваш, че можеш да заемеш мястото ми!

— Четири месеца — напомних ѝ аз. — И не се опитвам да ти заемам мястото. Просто намерих своето място.


Сид само ме погледна и отсече, че щяла да ме води да вечеряме навън. Не бях гладен, но приех, защото не ми се разправяше. И защото смятах да ѝ предложа нещо.

Целунах Пат и го оставих да гледа заедно с Пеги „Покахонтас“. Свъсена като буреносен облак, Бианка се мотаеше в кухнята и се тъпчеше с плодови бонбони, защото не ѝ разрешаваха да пуши в жилището.

— Твоята или моята кола? — попита Сид.

— Моята — рекох аз и двамата тръгнахме към индийското ресторантче между Ъпър Стрийт и Ливърпул Роуд.

Лепенката, с която бях прихванал разрязания покрив на „Ем Джи Еф“-а, беше изсъхнала, беше се напукала и бе започнала да се разпада — плющеше като платно на кораб, носен от попътен вятър.

При вида на храната съвсем ми се отяде и аз се заех да побутвам из чинията късчетата пилешко — имах чувството, че нищо вече не е на фокус.

— Яж само ако ти се яде, скъпи — рече Сид. — Чу ли, само ако ти се яде. Но все пак хапни нещо?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Лира Орфея
Лира Орфея

Робертсон Дэвис — крупнейший канадский писатель, мастер сюжетных хитросплетений и загадок, один из лучших рассказчиков англоязычной литературы. Он попадал в шорт-лист Букера, под конец жизни чуть было не получил Нобелевскую премию, но, даже навеки оставшись в числе кандидатов, завоевал статус мирового классика. Его ставшая началом «канадского прорыва» в мировой литературе «Дептфордская трилогия» («Пятый персонаж», «Мантикора», «Мир чудес») уже хорошо известна российскому читателю, а теперь настал черед и «Корнишской трилогии». Открыли ее «Мятежные ангелы», продолжил роман «Что в костях заложено» (дошедший до букеровского короткого списка), а завершает «Лира Орфея».Под руководством Артура Корниша и его прекрасной жены Марии Магдалины Феотоки Фонд Корниша решается на небывало амбициозный проект: завершить неоконченную оперу Э. Т. А. Гофмана «Артур Британский, или Великодушный рогоносец». Великая сила искусства — или заложенных в самом сюжете архетипов — такова, что жизнь Марии, Артура и всех причастных к проекту начинает подражать событиям оперы. А из чистилища за всем этим наблюдает сам Гофман, в свое время написавший: «Лира Орфея открывает двери подземного мира», и наблюдает отнюдь не с праздным интересом…

Геннадий Николаевич Скобликов , Робертсон Дэвис

Проза / Классическая проза / Советская классическая проза