(няма заглавие)

— Не късаме — поправи ме Сид. — И ние можем да си останем приятели. Но на рождения ден на сина ти те наблюдавах през цялото време и си дадох сметка, че искаш друго, не нас с Пеги.

— Знам какво означава една жена да ти каже, че ще си останете приятели — рекох аз. — Означава: излез и затвори вратата след себе си. Нали?

— Не го взимай толкова надълбоко, Хари — прикани Сид. — Всеки Божи ден хората късат. Така де, това не е краят на света.

Лошото на рака е, че той винаги надхвърля и най-страшните ти очаквания. Има нещо порнографско в умението, с което обърква въображението ти. Каквито и ужасии да измисли, за да те измъчва и тормози, няма как да си сигурен, че утре не ще ти сервира нещо още по-чудовищно.

Баща ми беше напомпан с морфин, кожата му вече беше с мъртвешки цвят, дори с кислородната маска белите му дробове се напъваха и напрягаха да поемат окаяно количество въздух, което просто не беше достатъчно.

Понякога очите му се избистряха и мъглата изчезваше — мъгла, причинена от болката и от болкоуспокояващите, и тогава виждах в тези плувнали в сълзи очи съжаление и страх, и бях убеден, че ето, това е краят, със сигурност е краят.

— Обичам те — проронвах, стиснал между длани ръцете му, изричах тези думи, които никога дотогава не му бях казвал.

Казвах му ги, защото смятах, че е просто невъзможно състоянието му да се влоши още повече, то обаче се влошаваше и това му е страшното на рака — той е в състояние да надхвърли и най-черните мигове.

Така аз отивах и на следващия ден в пренаселената болнична стая, сядах до леглото, стисвах ръцете на баща си и — още по-разплакан и отпреди — му казвах отново, че го обичам.

Част трета

Знаете ли?

Глава 31

Еймън се вцепени.

Сигурно нямаше да забележите, ако гледахте от евтините места за зрители в студиото, и бездруго от камерите и екипа не се виждаше нищо. Сигурно нямаше да забележите и ако гледахте тази страна на чудесата — телевизията, някъде отвън, ако приемникът бе поредният глас, жужащ в хола, и шоуто не заемаше както при мен централно място в живота ви.

Аз обаче видях на един от мониторите горе в апаратната, че Еймън се е гипсирал, и си казах, че и това понякога се случва, независимо колко време си седял пред камера, дали шейсет години или шейсет секунди. В такива мигове аутокюто, сценарият и репетициите вече не значат нищо. В мигове, когато се гипсираш.

— Понеже идвам от Килкарни, направо съм стъписан от разводите тук — каза той и примига два пъти, а по лицето му се плисна паника. — Много съм стъписан, ще знаете…

Зяпна безпощадното черно око с червената лампичка отгоре — беше си забравил думите. Беше забравил най-смешното в репликата. Но не само това. Беше изгубил всякаква вяра досущ въжеиграч, който поглежда надолу и вижда много-много далеч, чак на земята размазаното си тяло. Някой от публиката в студиото се изкашля. Тишината сякаш се огласи от изопнатите нерви на Еймън.

— Хайде, хайде, можеш го — прошепнах му и той примига, пое си дъх и най-неочаквано отново се метна на въжето.

— Там, в Килкарни, ако някоя жена днес срещне мъж, се пита: „Дали искам децата ми да прекарват именно с него съботите и неделите?“

Публиката се засмя и Еймън се добра по живо, по здраво до другия край на въжето. Каза си следващата смешка, макар че трепереше от ужас и правеше всичко възможно да не поглежда надолу.

— Случва се — казах му аз, докато го водех към тихо кътче в зелената стая. — И то точно когато си решил, че си му хванал цаката и от сценична треска страдат само другите.

Еймън отпи от бирата.

— Не съм сигурен, че ставам за тази работа, Хари. Не съм сигурен, че е по силите ми да излизам пред камерата всяка седмица и да зная, че всеки момент мога отново да се вцепеня и мозъкът ми да даде засечка.

— Просто трябва да свикнеш с мисълта, че пак можеш да се гипсираш точно когато те гледат милиони хора.

— За нищо не ставам.

— Можеш го, можеш го.

— Да де, но лошото е, че не го мога. Ония в родния ми град може и да ме мислят за нахакан и самоуверен, но това са само преструвки. Изобщо не съм самоуверен, Хари. Всеки път преди шоуто повръщам в гримьорната. Сънувам кошмари, будя се в три часа през нощта, защото ми се е присънило, че всички ме гледат, а аз съм си изгубил гласа. Не мога. Много се притеснявам.

— Не се притесняваш — поправих го аз. — Възбуден си.

— А защо тогава преди шоуто ще си изповръщам червата?

— Защото си възбуден. Все пак ти предстои да се явиш пред цялата нация и да я забавляваш, не е шега работа това. Съвсем в реда на нещата си е да бъдеш възбуден. Кой няма да бъде?

— Ами кошмарите?

— Това не е притеснение, не са нерви. Това е възбуда. Научи мантрата на водещия и си я повтаряй отново и отново: „Не съм притеснен, възбуден съм…“

— Не съм притеснен — каза Еймън. — Възбуден съм.

— Ето така те искам.

Някой дойде при нас с хамбургер с кренвирш в едната ръка и с чаша бяло вино в другата и каза на Еймън, че това му било най-доброто шоу, което някога е правил.

— Не искаш ли да му пийнем като хората? — попита ме той.