(няма заглавие)

— Съжалявам, господа — тросна се негърът от охраната с габарити на гардероб. — Официално облекло.

— Официално облекло ли? — изненадах се аз.

— Костюми. Вратовръзки.

Но другият мъж от охраната, и той с габаритите на гардероб, позна Еймън.

— Не се притеснявай, Крис — рече той на колегата си и вдигна въжето от червен плюш. — Как си, Еймън?

Наоколо — усмивка до усмивка. Ама заповядайте, заповядайте, де. Ние с прочутия ми другар хлътнахме в мрака на клуба и изведнъж си дадох сметка, че никога през живота си не съм се чувствал толкова трезв.

В бара, накъдето и да се обърнеш, имаше наполовина голи красавици, всъщност не, голи на три четвърти, че и на девет десети, които се гънеха, кълчеха и танцуваха току пред лицата на насядалите бизнесмени, чиито чела бяха покрити със ситни капчици пот, а шкембестите им тела вцепенени от копнеж и бира. Всички момичета бяха с чорапи, прихванати някъде по средата на бедрото с жартиери. В жартиерите пък бяха напъхани банкноти от десет и двайсет лири стерлинги.

— Не се възбуждай прекалено — предупреди Еймън. — Обладаването е в портфейла ти.

Слязохме долу, където ухилено чернокожо момиче в нещо като бяла балетна пачка поздрави Еймън по име. Заведе ни на маса отстрани на сцената, където още и още момичета само по високи токчета и нещо като люспици вместо бельо се гънеха нагоре-надолу край пилоните.

Те — както и оскъдно облечените им посестрими, които изтезаваха из заведението дребните шефове — танцуваха под съпровода на песен, изпълнявана от младичка американска певица, все не мога да ѝ запомня името, оная, дето се хвали, че била хем пачавра, хем влюбена. Една от новите песни. Дадох си сметка, че повечето песни, които знам, са все стари.

Появи се бутилка шампанско. Казах на Еймън, че искам бира, той обаче обясни, че на тези маси сервирали само шампанско. Било задължително.

Отнейде изникна блондинка с изваяно като статуйка телце и нещо като вечерна рокля за еднократна употреба. Усмихна ми се, сякаш ме е търсила цял живот.

— Аз съм Венера. Един танц?

Защо пък не? Един танц сигурно щеше да ми дойде добре.

— Ама разбира се — викнах и се изправих, след което запристъпвах от крак на крак в онова спънато недоразумение, което в нашата държава пробутваме за танц.

Стана ми едно такова хубаво. Така де, като се замисли човек, парчето за пачаврата и влюбената не беше чак толкова лошо.

— Не — каза припряно Венера. Долових бирмингамски акцент. — Ти няма да танцуваш. Ти само ще седиш.

Тя посочи вторачените в пилона бизнесмени, които ги беше ударил хормонът и които, насядали по столовете, зяпаха момичетата — те се кланяха доземи, намигаха им между краката си и почти докосваха със съвършените зърна на гърдите си варикозните вени по пиянските им носове.

— Ще ти потанцувам аз, чу ли? А ти ще седиш и ще гледаш. Но без да ме докосваш. Едно парче върви по десет лири стерлинги. Най-малко.

— Може би по-късно — отвърнах, докато сядах и отпивах от шампанското.

Венера изчезна.

— Отпусни си душата, Хари — усмихна се Еймън. — Не се притесняваш. Само си възбуден. — Той ме шляпна по гърба и ревна колкото му глас държи: — Много си ми симпатичен, копелдак такъв. Как се чувстваш, а?

— Блестящо — отговорих аз. — Баща ми лежи в раковото отделение, жена ми — бившата, де — иска детето.

Той ме погледна наистина угрижено. А това не бе никак лесно, ако си с чаша шампанско в ръка и цял куп голи танцуващи девойчета наоколо.

— Как е баща ти?

— Стабилизира се — отвърнах. — Така поне твърдят лекарите. Което означава, че състоянието му не се влошава рязко. Ако се закрепи, може и да се прибере у нас. Но и да се прибере, няма да е, за да оздравее.

— Да ти потанцувам ли, Еймън? — попита млада азиатка с коса до кръста.

Беше единствената жълта в заведението. Тук-там се мяркаше по някоя чернокожа, но повечето момичета бяха руси — било по рождение, било по боя. Все едно разлистваш „Плейбой“. Тук властваха блондинките.

— По-късно — отвърна Еймън и отново ме погледна, а азиатската красавица изчезна в здрача. — Много съжалявам за баща ти, Хари. И наистина е кофти, че госпожата, бившата, де, ти прави въртели. Но горе главата, несретнико! — той изпи чашата до дъно и я напълни отново. — Ако не друго, поне си имаш Сид. Страхотна мадама, ще знаеш.

— Скъсахме — прекъснах го аз.

— Да ти потанцувам ли? — попита хилава блондинка.

— Не, благодаря — отпратих я аз. Тя си тръгна, без да го приема като лична обида. — И ние със Сид си имахме проблеми.

— Проблеми ли? — учуди се Еймън. — На връчването на наградите останах с впечатлението, че се разбирате прекрасно.

— Да, когато бяхме само двамата. Тя обаче има дете. Аз също. Страхотни деца. Но това означава, че Сид има бивш съпруг, а аз — бивша съпруга. Беше някак… и аз не знам, някак пренаселено.

— И това ви е било проблем?

— Най-големият проблем е, че тя ми би шута. Но го направи, защото понякога тая пренаселеност ме потискаше. И защото тя смяташе, че аз търся… звучи глупаво, но че търся съвършената любов. И може би беше права. Сид приемаше нещата такива, каквито са. По една или друга причина на мен не ми беше по силите.