(няма заглавие)

Мем започна да танцува на Еймън и докато си събличаше през главата роклята и поклащаше бавно току пред лицето му дребничко стегнато телце, разбрах как младата азиатка — каква ли беше? индонезийка? тайландка? — е успяла да оцелее на тази планета на блондинките.

— Като експреса за „Хийтроу“ е — вметна Еймън.

— Какъв експрес бе, човек? — учудих се аз.

— Експресът за „Хийтроу“ — повтори Еймън. — Влакът за летището. Не ти ли е правило впечатление? Веднага след гара Падингтън подминаваш огромно пространство, задръстено с лъскави нови автомобили. Малко по-нататък има друг пущинак, той пък е задръстен с ръждиви, прогнили изгорели таратайки, струпани една върху друга като боклук, понеже са си боклук.

— Нещо не схващам, Еймън — рекох аз. — Твърдиш, че животът е като експреса за „Хийтроу“ ли?

— Твърдя, че връзките с жените са като тези автомобили — обясни той и плъзна длан по младото златисто бедро на Мем, макар че пипането бе строго забранено. Индонезийско бедро? Тайландско бедро? — В началото всички са лъскави, нови и сякаш създадени да ти служат цял живот. После обаче се превръщат в боклук.

— Ти си дяволът — оповестих аз и се изправих. — А аз съм пиян.

— О, Хари, не си тръгвай! — примоли се Еймън.

— Трябва да прибера детето от нашите — казах аз. — От майка ми, де.

Целунах го по бузата и се ръкувах с Мем — кой знае защо, ми се стори, че така е по-редно, отколкото да целувам Мем и да се ръкувам с Еймън, — и вече бях преполовил пътя към изхода, когато се сетих къде съм чувал името.

Знаех и че Еймън не е прав. Ако вечно търсиш, ако вечно искаш и никога не си доволен, не си щастлив с това, което имаш, накрая се чувстваш още по-обречен и самотен, отколкото ако си някой смотаняк като мен, убеден, че всички стари песни са посветени на едно и също момиче.

Мъжете, които чукат, без да подбират, не са свободни. Ама никак. Накрая са по-поробени от всички останали, защото постоянно подозират, че жените, които желаят, са същата стока като тях. Също толкова разпасани, обезверени, готови да прелитат от цвят на цвят, да правят светкавични завои и лупинги като героя в една от новите песни.

Той беше пред клуба — чакаше в мрака заедно с гаджетата на останалите компаньонки. Знаех си аз, че ще го срещна тук.

Знаех си и че ще прилича на другите — въпреки лъскавите автомобили, в неговия случай въпреки мощния мотоциклет марка БМВ, спрени край тротоара. Не изглеждаше, щастлив. Никое от гаджетата не изглеждаше щастливо.

Бяха застанали зад таксиметровите шофьори, дошли тук да изкарат някоя лира. Те си говореха помежду си и с мъжете, излизащи от клуба: такси ли търсите, господине? За къде сте? Десетачка до Излингтън става ли? Но гаджетата на компаньонките си мълчаха и стояха самотни. Изглеждаха така, сякаш мечтите им са се сбъднали, но това не им е донесло друго, освен ревност и отвращение.

Видях го да чака, макар че той не ме забеляза, видях го как пристъпва от крак на крак в тъмното заедно с останалите мъжкари с техните мощни автомобили.

Видях Джим Мейсън, красивия бивш съпруг на Сид, който чакаше Мем да излезе от работа.

Глава 32

Сега вече часовете за свиждане нямаха никакво значение. Баща ми беше буден изцяло в зависимост от прилива и отлива на болката и на морфина.

И да отидех сутрин, и да седях чак до обяд, понякога се случваше татко да спи през цялото време — ако този наквасен с лекарства кратък болничен отдих изобщо можеше да се нарече „сън“. После, щом опиатите го поотпуснеха, но още преди туморът да го е заръфал отново, той се будеше и разговаряше с очи, воднисти от страданията и непоносимата тъга. В такива мигове винаги бях до леглото му.

Малко преди зазоряване татко се размърда, прокара език по напуканите си устни и ме извади от трескавата дрямка. В болничната стая цареше тишина, ако не броим хъркането на стареца през едно легло. Помогнах на татко да приседне и наквасих устата му с окаяно малко количество вода.

Когато той започна да си поема дъх — сега вече се задъхваше през цялото време, — му помогнах да си сложи на лицето кислородната маска и докато той гълташе отчаяно въздух, го хванах за ръката. Толкова малко въздух, толкова малко вода. Сърцето ми се късаше, докато гледах с какво се опитва да оцелее.

Татко махна маската и лицето му се сгърчи от болка, а аз за кой ли път си помислих, че никой не те предупреждава за тия кански мъки. Ала още не можех да реша кое е по-страшно: да гледам как баща ми се мъчи като грешен дявол или да виждам как съзнанието му е замъглено от морфина и той вече не прилича на себе си. Накрая отсъдих, че все пак болката. По-ужасна все пак беше болката.

Той ме погледна, поклати безнадеждно глава, после се извърна.

Стиснах ръката му — знаех, че е изгубил всяка надежда. Беше смел човек, ала нямаше как да се пребори с тази тъга, връхлитаща го посред нощ, с тази тъга, заради която си даваш сметка, че вече нищо няма да бъде същото.