Читаем (няма заглавие) полностью

— Белите дробове — отвърна през задъхан шепот мама. — Тумор.

Тумор в белите дробове. Майка ми нямаше сили да изрече думата, нямаше сили да назове нещото, крадящо въздуха, който татко диша, и тази ужасна, страховита дума увисна между нас по телефонната линия, сякаш готова да побегне, ако не я кажем.

Всъщност не се и налагаше мама да я изрича. Накрая вече разбирах за какво става въпрос.


Болницата беше със съвременно оборудване, но се намираше насред полето.

Тъкмо в такава среда бях израсъл, тъкмо това им е хубавото на предградията. За нищо време стигаш с колата от оцвъканата от мухите бетонна джунгла до полегатите ниви, разпрострели се докъдето поглед стига. Именно заради тези — или заради подобни ниви, татко бе довел преди цял живот семейството си чак тук.

Отидох в болницата и заварих мама в чакалнята. Тя ме прегърна и с някакъв отчаян оптимизъм ми съобщи как докторът я уверил, че за баща ми можело да се направи много.

После отиде да доведе лекаря индиец, казал ѝ тази прекрасна новина, и след като се върна, го изтъпани пред мен. Беше достатъчно млад, за да се притесни от вярата на мама в безграничните му възможности.

— Това, докторе, е синът ми — подхвана тя. — Много ви моля, кажете му, че можете да направите много за съпруга ми. Много ви моля.

— Обясних на майка ви, че напоследък можем да овладеем с най-различни средства болката — рече лекарят.

— Да овладеете болката ли? — повторих аз.

— Можем Да направим много, за да помогнем на баща ви да диша по-леко и да спи по-добре и да облекчим болката, която го мъчи.

Лекарят ми обясни за кислородната маска, която баща ми вече ползвал. Спомена не така подробно колко полезно било татко да спи пълноценно и да взима добри болкоуспокояващи.

— Говорите за приспивателни и морфин, нали? — попитах аз.

— Да — потвърди той.

Можеше да се направи много, но колкото татко да не се мъчи като грешен дявол. Можеха само да овладеят симптомите на онова, което растеше вътре в него. Но от това нямаше да му стане по-добре.

Можеха да вкарат насипа повече въздух в клетите му, негодни за нищо бели дробове, можеха да накарат изтощеното му тяло да изпадне за кратко в унес, можеха да го напомпат с опиати, за да замъглят съзнанието му и да го направят сляпо за непоносимата болка.

Можеха да направят много.

Същевременно обаче не можеха да направят нищо.

Баща ми умираше.

Седяхме до него и го гледахме как спи.

Беше облегнат на възглавниците върху леглото, за устата и носа му беше привързана прозрачна кислородна маска, а по лицето му беше избила еднодневна четина — лице, което открай време обичаше да е добре поддържано и гладко избръснато.

Отстрани имаше метална кутия с копче, с каквото се викат медицинските сестри, отдолу под баща ми беше постлан найлонов чаршаф и тези дребни нещица се вкопчиха с остри нокти в сърцето ми чак ми се доплака. Татко вече изглеждаше безпомощен като новородено.

В стаята имаше още седем пациенти, повечето стари, но двама бяха по-млади и от мен — всички страдаха от едно и също.

То може да се намираше в различни органи и да бе на различен стадий на развитие, някои от пациентите вероятно щяха да се приберат у дома, други — не. Но всички носеха вътре в себе си едно и също, онова, което ние с мама и досега нямахме сили да назовем.

— Знаел е, нали? — попитах аз. — Обзалагам се, че е знаел през цялото време.

— Явно е знаел от самото начало — потвърди майка ми. — Още откакто се почна, още от първите пристъпи на задух отиде да си направи изследвания — аз го накарах, — а после ми каза, че всичко било наред.

— Дори не подозирах — отбелязах, изумен, че родителите ми още могат да пазят тайни от мен. — Не подозирах, че си е правил изследвания.

— Не ти казахме, не искахме да те безпокоим. И без това ти се събра много покрай Пат. Пък и баща ти се чувстваше добре. Поне така твърдеше.

— Но явно не се е чувствал добре — отбелязах горчиво, досущ малко момченце, което хленчи: „Не е честно, не е честно!“ — Не е бил добре от доста време.

— Явно е знаел още от самото начало — повтори мама, все така без да сваля очи от лицето му. — Разговарях с една от сестрите, тя обясни, че подготвяли пациента малко по малко, не му съобщавали веднага, освен ако не настоявал и не искал да узнае какво точно му има.

— А той сто на сто е настоял — отсякох аз, повече от убеден. — Накарал ги е да му кажат.

— Да — пророни мама. — Накарал ги е да му кажат.

— Защо тогава го е пазил толкова дълго в тайна? — попитах, макар че вече знаех отговора. — Съзнавал е, че рано или късно ще разберем.

— Щадял ни е — каза тя.

Стисна дланите му и ги доближи до бузата си, а аз се извърнах, уплашен, че ако видя колко много го обича и досега, няма да издържа и ще рухна.

— Щадял ни е — повтори мама.

Точно така, мамо. Предпазвал ни е от най-страшното, което този свят може да поднесе, искал е да спести на семейството си поне малко от болката, която ни е писано да изживеем.

Правел е каквото е правил през целия си живот.


— Много съжалявам за баща ти, Хари — рече Джина. — Наистина… Винаги се е държал страшно мило с мен.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Лира Орфея
Лира Орфея

Робертсон Дэвис — крупнейший канадский писатель, мастер сюжетных хитросплетений и загадок, один из лучших рассказчиков англоязычной литературы. Он попадал в шорт-лист Букера, под конец жизни чуть было не получил Нобелевскую премию, но, даже навеки оставшись в числе кандидатов, завоевал статус мирового классика. Его ставшая началом «канадского прорыва» в мировой литературе «Дептфордская трилогия» («Пятый персонаж», «Мантикора», «Мир чудес») уже хорошо известна российскому читателю, а теперь настал черед и «Корнишской трилогии». Открыли ее «Мятежные ангелы», продолжил роман «Что в костях заложено» (дошедший до букеровского короткого списка), а завершает «Лира Орфея».Под руководством Артура Корниша и его прекрасной жены Марии Магдалины Феотоки Фонд Корниша решается на небывало амбициозный проект: завершить неоконченную оперу Э. Т. А. Гофмана «Артур Британский, или Великодушный рогоносец». Великая сила искусства — или заложенных в самом сюжете архетипов — такова, что жизнь Марии, Артура и всех причастных к проекту начинает подражать событиям оперы. А из чистилища за всем этим наблюдает сам Гофман, в свое время написавший: «Лира Орфея открывает двери подземного мира», и наблюдает отнюдь не с праздным интересом…

Геннадий Николаевич Скобликов , Робертсон Дэвис

Проза / Классическая проза / Советская классическая проза