Никол

— През онази нощ, когато ми разказваше за дядо си и ми каза, че ме обичаш, ти грабна сърцето ми. — Той замълча и поклати замечтано глава. — А на другата сутрин заяви, че ме оставяш. След една такава нощ на неземно блаженство, ти се появи твърда и студена като лед… Сега тя си спомни за портрета в кантората.

— Значи… онзи портрет… е на Бет? Помислих, че държиш там Бианка… И го беше направил като някакъв олтар. Как бих могла да се състезавам с жена, която боготвориш?

— Накарах да махнат портрета. Сега е отново над камината в трапезарията, където си беше по-рано. А дрехите заключих в един куфар при другите неща на Бет. Може някой ден Манди да ги поиска.

— Клей, какво ще стане сега?

— Ами нали ти казах вече. Искам да направим сватба, най-официално, в присъствието на много хора.

— А Бианка?

— Говорих вече с нея. Ще се върне в Англия.

— И тя прие?

Той смръщи чело.

— Държанието й надали би могло да се нарече любезно. Но ще ме послуша. Ще се погрижа да получи пари, нещо като обезщетение. Добре, че се усетих навреме. Тя харчи луди пари. — Клей я погледна засмян. — Не познавам човек, който да се грижи толкова много за враговете си, освен тебе.

— Бианка не ми е враг. Би трябвало всъщност да я обичам, защо то благодарение на нея получих теб! Като подарък!

— Не зная дали „подарък“ е най-точната дума.

Никол се засмя дяволито.

— Не ми се вярва…

— Ще ми простиш ли, че бях толкова сляп и толкова глупав?

— Клей…

Тя не успя да каже нещо друго, защото устните му просто залепнаха върху устата й. Сега вече, когато знаеше, че той я обича, нямаше задръжки за нейната страст. Тя метна ръце около врата му и ю привлече към себе си, извила се цяла като дъга, за да го приеме.

И двамата не бяха усетили първите студени капки дъжд. Едва когато светкавица раздра небето и изведнъж рукна леден порой, те се пуснаха.

— Бързо! — извика Клей, скочи и я вдигна за ръцете. Тя хукна към реката, ала Клей я дръпна в друга посока. Хукнаха към срещуположната страна на поляната. Докато Никол стоеше под дъжда и разтри ваше измръзналите си рамене, Клей разсече бързо с ножа си няколко клона.

— По дяволите! — изруга той, явно не намери онова, което търсеше. Изведнъж обаче между клоните се откри малка пещера. Клей обгърна с ръце Никол и направо я тласна в дупката.

Никол трепереше. Бе мокра до кости.

— Имай малко търпение! Ей сега ще ти запаля най-хубавия огън — каза Клей, приклекнал в един от ъглите на пещерата.

— Каква е тази дупка? — попита тя, когато той отново дойде до нея.

— Наша. Ние я открихме, Джеймс, Бет и аз. Заради нея всъщност садихме тук всичките тези цветя, храсти и дървета. А Джеймс накара един зидар да му каже как да направим камината.

Клей бе приклекнал на пети до някаква зидария и палеше огън.

— Вярвахме, че това е най-тайното място на света, но като поотраснахме разбрахме, че димът от огъня се развява като знаме. Не е чудно, че родителите ни нямаха нищо против „да изчезваме“, достатъчно е било само да погледнат през прозореца и знаят къде сме.

Никол се озърна. Пещерата беше дълга около четири метра и широка най-малко три. До стената бяха поставени няколко примитивно сковани пейки и един голям сандък от борово дърво, пантите и ключалките бяха в ръжда. Нещо проблесна в една от нишите в стената и тя бързо отиде нататък. Ръката й докосна нещо студено и гладко, тя го взе и го вдигна към светлината на огъня. Голямо парче зеленикаво стъкло, в което бе вградена малка сребърна катеричка.

— Какво е това?

Клей се обърна и се засмя. Но когато Никол седна до него, лицето му бе станало отново сериозно. Той посегна и взе от ръцете й стъклото. Разглеждаше го така, като че го вижда за първи път.

— Тази катеричка бе купил бащата на Бет, донесе й я от Бостън. Страшно си я харесваше. И един ден, бяхме се събрали тук и Джеймс точно майстореше камината, Бет изведнъж започна някакви големи приказки… Да останем приятели завинаги, неразделни… Заяви, че веднага трябва да намерим Сам, стъкларя. Джеймс и аз я последвахме, долавяхме, че предстои нещо страхотно. Тя свали катеричката от синджирчето на шията си, накара стария Сам да направи тази сфера от прозрачно стъкло, след това допряхме пръсти до катеричката и се заклехме във вечно приятелство. А след това Бет пусна катеричката в горещото стъкло. Така вече нямало да я пипне никой друг след нас… — Клей дълго се взира в парченцето стъкло и после го върна на Никол. — Било е глупаво и детинско, ала на нас тогава ни се струваше нещо невероятно умно…

— Не смятам, че е било глупаво и детинско. Ето, че не е било напразно.

Клей избърса изцапаните си ръце и погледна нагоре към нея с потъмнели очи.

— Ние… не се ли канехме да правим нещо по-интересно, преди да ни подгони дъжда?

Никол го изгледа с големи очи, самата невинност, и каза престорено:

— Представа нямам! Какво искаш да кажеш?

Той стана, отиде до сандъка с ръждивия обков и измъкна две одеяла, прашни и изпонаядени от молци.

— Не би могло да се каже, че са розови копринени чаршафи! — Той явно се бе сетил за някакъв виц, който Никол не знаеше. — Но все пак е по-добре от нищо.