Нощна сянка

— Изключително много се забавлявах! — извика Кит, след като отвори друг прозорец с такава сила, че стъклата му се раздрънчаха. — Тази старица е идеалната вещица. Ще използвам вдовицата Бийтън в някоя от пиесите си. Видя ли какво може да направи с най-обикновена камбанка?

— Миналият ти опит с вещици все още се помни, Матю — изтъкна Уолтър, чиито стъпки хрущяха по чакъла. Двамата с Хенри бяха излезли навън при нас. — Тя ще се разприказва. Жени като вдовицата Бийтън винаги го правят.

— Ако се раздрънка за теб, Мат, дали наистина ще имаме причина за тревога? — попита тревожно Хенри.

— Ние сме свръхестествени същества, Хал, в свят, населен с хора. Винаги има причина за тревога — отвърна мрачно Матю.

5.

Членовете на Нощната школа може и да спореха за философия, но по един въпрос бяха единодушни: трябваше да продължат да търсят вещица. Матю прати Джордж и Кит да разпитат в Оксфорд, както и да съберат информация за нашия тайнствен алхимичен ръкопис.

След вечеря в четвъртък вечерта заехме местата си около огнището в голямата зала. Хенри и Том четоха и дебатираха за астрономия и математика. Уолтър и Кит играха на зарове на дългата маса и обменяха идеи за последните си литературни проекти. Аз четох на глас от екземпляра на Уолтър на «Кралицата на феите»[17], за да упражнявам акцента си, но поемата не ми хареса повече от другите елизабетински романтични истории.

— Началото е прекалено рязко, Кит. Така ще изплашиш зрителите, че те ще си тръгнат от театъра, преди да е започнала втората сцена — критикуваше Уолтър. — Трябва да включиш повече приключения. — Подлагаха на дисекция «Доктор Фауст» от часове. Благодарение на вдовицата Бийтън пиесата вече имаше ново начало.

— Ти не си моят Фауст, Уолт, въпреки всичките ти интелектуални претенции — сряза го Кит. — Видя ли, като се месиш, какво се случи с историята на Едмънд. «Кралицата на феите» си беше напълно прилична история за крал Артур. А сега е жалка смесица от Малъри и Вергилий, продължава до безкрайност, а пък Глориана… Моля те! Кралицата е почти толкова стара, колкото вдовицата Бийтън, и също толкова своенравна. Ще се учудя, ако Едмънд я завърши някога, след като ти непрекъснато му казваш какво да прави. Ако искаш да се обезсмъртиш, говори с Уил. Той винаги е закъсал за идеи.

— Съгласен ли си с това, Матю? — попита Джордж. Той тъкмо ни разказваше какво е научил за ръкописа, който един ден щеше да бъде познат като Ашмол 782.

— Извинявай, Джордж, каза ли нещо? — Разсеяните сиви очи на Матю проблеснаха виновно. Познавах кога нечий ум се занимаваше с множество задачи едновременно. По този начин успявах да изтърпя много факултетски съвети. Мислите му вероятно бяха разделени между разговорите в стаята, неспирния анализ на въпроса какво се обърка с вдовицата Бийтън и съдържанието на пощенските пликове, които не спираха да пристигат.

— Нито един продавач на книги не е чувал из града да обикаля рядък алхимичен труд. Питах приятел от колежа «Крайст Чърч», но той не знаеше нищо. Да продължавам ли да разпитвам?

Матю отвори уста да отговори, но в коридора се чу трясък и външната врата рязко се отвори. Той веднага скочи на крака. Уолтър и Хенри също скочиха и заопипваха за камите си, които бяха започнали да носят сутрин, обед и вечер.

— Матю? — проехтя непознат глас с тембър, който накара косъмчетата на ръцете ми да настръхнат. Беше прекалено ясен и музикален, за да принадлежи на обикновен човек. — Тук ли си?

— Разбира се, че е тук — отвърна нечий друг с провлачен уелски акцент. — Използвай носа си. Кой друг мирише като бакалия в деня, когато са пристигнали пресните подправки от пристанището?

След миг два едри силуета, загърнати в груби кафяви наметки, се появиха в другия край на помещението, където Кит и Джордж все още седяха със заровете и книгите си. Професионалните футболни отбори от моето време със сигурност щяха да се опитат да наемат двамата новопристигнали. Имаха здрави ръце с изпъкнали сухожилия, дебели китки, набити мускулести крака и широки рамене. Когато се приближиха, светлината от свещите се отрази в светлите им очи и заблещука по наточените остриета на оръжията им. Единият беше рус гигант с няколко сантиметра по-висок от Матю; другият беше червенокос, около десетина сантиметра по-нисък, с кривогледо ляво око. И двамата не бяха на повече от трийсет години. Русият очевидно почувства облекчение, макар че бързо го прикри. Червенокосият беше бесен и не му пукаше дали някой го забелязва.

— Ето те и теб. Уплаши ни, като изчезна, без да кажеш и дума — каза спокойно русият, спря се и прибра в ножницата дългата си и изключително остра сабя.

Уолтър и Хенри също свалиха оръжията си. Явно познаваха мъжете.

— Галоуглас. Защо си дошъл? — попита Матю русия воин някак объркано и нащрек.

— Търсим теб, разбира се. Нали бяхме заедно с теб и Хенкок в събота. — Галоуглас присви хладните си сини очи, когато не получи отговор. Приличаше на викинг, който се кани да влезе в смъртоносна битка. — В Честър.

— Честър. — На лицето на Матю се изписа внезапен ужас. — Честър!