Нощна сянка

— Те вече знаят за Кит и мен — успокои ме Матю, след като проследи погледа ми. Търсеше усилено думи. — Всичко започна с Франсис Уолсингъм. Бях напуснал Англия в края на управлението на Хенри. Прекарах известно време в Константинопол, ходих до Кипър, скитах из Испания, бих се при Лепанто, дори основах печатница в Антверпен — заразказва той. — Това е обичайният път на вампирите. Търсим трагедии, възможност да се пъхнем в чужд живот. Но нищо не ми хареса, затова се върнах у дома. Франция бе на ръба на религиозна и гражданска война. Когато си живял толкова дълго като мен, се научаваш да разпознаваш знаците. Един хугенот, директор на училище, с радост взе парите ми и замина за Женева, където да отглежда дъщеря си в безопасност. Аз приех самоличността на отдавна починалия му братовчед, отидох да живея в къща в Париж и започнах отначало като Матю дьо ла Форе.

— Матю от гората? — вдигнах иронично вежди.

— Това бе името на директора на училището — каза той кисело. — Париж беше опасен, а Уолсингъм, като английски посланик, беше магнит за разочарованите бунтари в страната. Към края на лятото на 1572 година кипящият гняв във Франция избухна. Помогнах на Уолсингъм да избяга заедно с английските протестанти, които бе приютил.

— Клането през Вартоломеевата нощ. — Потръпнах, като си помислих за кървавата сватба между френската католическа принцеса и съпруга ѝ протестант.

— Станах агент на кралицата по-късно, когато тя пак изпрати Уолсингъм в Париж. Той трябваше да уреди брака ѝ с един от принцовете Валоа. — Матю изсумтя. — Беше ясно, че кралицата няма никакъв интерес към сватосването. И по време на това посещение разбрах за шпионската мрежа на Уолсингъм.

Съпругът ми срещна за кратко погледа ми, след това отново извърна очи. Все още криеше нещо от мен. Прехвърлих историята наум и забелязах грешки, които ме доведоха до едно-единствено заключение, което бе трудно да се пропусне: Матю беше французин, католик и бе невъзможно да е имал общи политически възгледи с Елизабет Тюдор нито през 1572, нито през 1590 година. Щом работеше за английската корона, значи имаше по-важна причина. Но Паството ни бе заклело да стоим далеч от политиката на обикновените хора. Филип дьо Клермон и неговите Рицари на Лазар не го бяха направили.

— Ти работиш за баща си. И не си само вампир, но и католик в протестантска държава.

Фактът, че Матю работеше за Рицарите на Лазар, а не само за Елизабет, неимоверно увеличаваше опасността. Не само вещиците бяха преследвани и екзекутирани в елизабетинска Англия, но също и предателите, съществата с необикновени способности и хората с различна вяра.

— Паството не може да ти помогне, ако се замесиш в човешката политика. Как е могло собственото ти семейство да поиска от теб нещо толкова рисковано?

Хенкок се ухили.

— Затова в Паството винаги има по един Дьо Клермон — за да пречи на високопарните идеали да застават на пътя на добрия бизнес.

— Не за първи път работя за Филип, нито ще е за последен. Добра си в разкриването на тайни. Но аз съм добър в пазенето им — каза просто Матю.

Учен. Вампир. Воин. Шпионин. Още едно парченце от Матю си намери мястото в пъзела и с него аз разбрах по-добре вградения в него навик никога да не споделя нищо — нито важно, нито маловажно — освен ако не е принуден да го направи.

— Не ме интересува колко опит имаш! Безопасността ти зависи от Уолсингъм, а ти го мамиш. — Думите му само ме бяха ядосали още повече.

— Уолсингъм е мъртъв. Сега се отчитам пред Уилям Сесил.

— Най-лукавият човек на света — каза тихо Галоуглас. — Освен Филип, разбира се.

— Ами Кит? И той ли работи за Сесил, или за теб?

— Не ѝ казвай нищо, Матю — настоя Кит. — На вещицата не може да се има доверие.

— Защо, хитро малко духче? — попита тихо Хенкок. — Ти буниш селяните.

Бузите на Кит пламнаха.

— За бога, Кит, какво си правил? — попита Матю учуден.

— Нищо — смънка посърналият Марлоу.

— Пак си разказвал приказки. — Хенкок размаха укорително пръст. — Предупреждавал съм те и преди, че няма да те подкрепим в това, Марлоу.

— Удсток вече беше разбунен от слуховете за жената на Матю — протестира Кит. — Клюките скоро щяха да доведат Паството при нас. Откъде да знам, че Паството е вече тук?

— Сега вече трябва да ме оставиш да го убия, Дьо Клермон. Отдавна го искам — каза Хенкок и изпука пръстите на ръцете си.

— Не. Не можеш да го убиеш. — Матю разтри с ръка умореното си лице. — Ще има прекалено много въпроси, а в момента нямам търпението да им измислям убедителни отговори. Това са просто селски клюки. Аз ще се оправя с тях.

— Клюките идват в неподходящо време — тихо отбеляза Галоуглас. — Не е само Бъруик. Знаеш колко бяха разтревожени хората заради вещиците в Честър. Когато отидохме на север, в Шотландия, ситуацията беше още по-лоша.

— Ако това се разпространи из цяла Англия, тя ще ни докара смъртта — убедено заяви Марлоу и ме посочи с пръст.

— Тези неприятности ще си останат затворени в Шотландия — тросна му се Матю. — И повече никакви посещения в селото, Кит.