Нощна сянка

— Не откъсвай очи от човека, който държи острие до гърлото ти. Ако го направиш, си мъртъв. — После Филип заговори на мен, без да се обръща. — А ти, Даяна, стой далеч от Матю, когато се бие.

Матю вдигна поглед към баща си. Черните му очи бяха пълни с отчаяние, зениците му бяха разширени. Виждала бях и преди тази реакция, обикновено подсказваше, че губи контрол.

— Пусни ме. Трябва да съм до нея. Моля те.

— Трябва да спреш да надничаш през рамото си и да се приемеш такъв, какъвто си — воин-кръвопиец с отговорности към семейството. Когато сложи пръстена на майка си на пръста на Даяна, помисли ли какво ѝ обещаваш с него? — попита Филип високо.

— Целия си живот и смъртта си. Той е и предупреждение да помним миналото. — Матю се опита да ритне баща си, но той предусети удара, посегна надолу и завъртя ножа, все още забит в крака на сина му. Матю просъска от болка.

— Ти винаги си на тъмната страна, никога на страната на светлината — вбеси се Филип. Хвърли сабята и я изрита далеч, след това обви пръсти около шията на сина си. — Видя ли му очите, Даяна?

— Да — прошепнах.

— Направи още една крачка към мен.

Подчиних се и тогава Матю започна да се мята, все едно баща му бе стиснал с всички сили трахеята му. Извиках и той започна да се мята още по-силно.

— Матю е толкова жаден за кръв, че обезумява. Ние, кръвопийците, сме по-близо до природата от другите същества — чисти хищници, без значение колко езика говорим или какви изискани дрехи носим. Това е вълкът в него, който се опитва да се освободи, за да може да убие.

— Неистова жажда за кръв? — прошепнах.

— Не всички от нас я изпитват. Болестта е в кръвта на Изабо, предадена ѝ е от нейния създател, а тя я предава на децата си. Изабо и Луи бяха пощадени, но не и Матю и Луиза. И синът на Матю, Бенджамин, страда от същото.

Макар да не знаех нищо за този син, Матю ми бе разказвал за Луиза истории, от които ми настръхваше косата. Значи и той притежаваше същата крайна кръвожадност и можеше да я предаде на децата ни. И когато си мислех, че знам всички тайни, които държат Матю далеч от леглото ми, ето още една: страхът му от наследствена болест.

— Какво отключва тази неистова жажда? — Думите едва излязоха през свитото ми гърло.

— Много неща, но е по-силна, когато е уморен или гладен. Когато е в лапите ѝ, той не е на себе си и може да направи неща, които не иска.

Елинор. Така ли бе загинала една от най-големите любови на Матю, изсмукана от жадните за кръв братя в Йерусалим? Непрекъснатите му предупреждения, че е властен, че това е опасно, вече не изглеждаха безсмислени. Също като моите пристъпи на паника, това бе физиологична реакция, която той можеше никога да не успее да контролира.

— Затова ли го повика днес тук? Да го принудиш да покаже уязвимостта си на целия свят? — попитах гневно Филип. — Как можа? Ти си му баща!

— Ние сме подла порода. Може някой ден да се обърна срещу него. — Филип сви рамене. — Може и срещу теб да се обърна, вещице.

При тези думи двамата си смениха позициите и Матю притисна Филип към стената. Той пък го сграбчи за шията. Двамата стояха така, допрели носове.

— Матю — извика остро Филип.

Синът му продължаваше да го притиска, у него не бе останало нищо човешко. Единственото му желание бе да победи противника си, да го убие, ако се наложи. През кратката ни връзка имаше моменти, които потвърждаваха страховитите легенди на хората за вампирите, и това беше един от тях. Но аз исках обратно моя Матю. Пристъпих към него, ала това само увеличи беса му.

— Не се приближавай, Даяна.

— Не искате да го направите, милорд — намеси се Пиер и застана до господаря си. Посегна с ръка. Чух изпукване и видях как ръката му се отпусна безполезна и счупена в рамото и лакътя. Видях от раната на шията му да шурти кръв. Пиер премигна и пръстите му се вдигнаха към жестокото ухапване.

— Матю! — извиках.

Постъпих погрешно. Като чу колко съм разтревожена, Матю побесня още повече. Пиер за него не беше нищо повече от пречка. Като продължаваше да стиска с една ръка баща си за гърлото, Матю хвърли слугата си през помещението и той се удари в стената на плевнята.

— Тихо, Даяна. Той не е с всичкия си. Matthaios! — изрева Филип името му. Матю спря да се опитва да избута баща си далеч от мен, но не отпусна хватката.

— Знам какво си направил. — Филип изчака, докато думите му проникнат в съзнанието на Матю. — Чуваш ли ме? Знам бъдещето си. Ако можеше да победиш тази лудост, щеше да го направиш.

Филип бе заключил, че синът му го е убил, но не знаеше как и защо. Единственото обяснение, което му бе хрумнало, беше болестта на Матю.

— Нищо не знаеш — продума с вцепенени устни Матю. — Няма и как да разбереш.

— Държиш се както винаги, когато съжаляваш, че си убил — ти си виновен, безполезен, разсеян — каза Филип. — Te absolvo, Matthaios.[43]

— Ще отведа Даяна — заяви Матю с внезапно прояснено съзнание. — Пусни ни да си тръгнем, Филип.