Нощна сянка

— Погрижи се за раната на крака му и онази над бъбреците, която е по-дълбока, отколкото ми се искаше — нареди ми Филип. И след това наистина си тръгна.

Матю се изправи на колене и започна да трепери. Хванах го през кръста и го положих внимателно на земята. Той се опита да се отскубне и да ме придърпа в прегръдките си.

— Не, инат такъв — спрях го. — Нямам нужда от успокояване. Нека поне веднъж аз се погрижа за теб.

Разгледах раните, като започнах с посочените от Филип. С помощта на Матю махнах скъсания чорап от прореза в крака. Камата се бе забила дълбоко, но раната бе започнала да се затваря благодарение на лековитите свойства на вампирската кръв. Сложих малко сняг около нея — Матю ме увери, че това ще помогне, макар че изтощената му плът едва ли бе по-топла. Раната над бъбреците също се затваряше, но синината наоколо ме накара да премигна със състрадание.

— Мисля, че ще живееш — казах и поставих последната шепа сняг на левия му хълбок. Махнах косата от челото му. В петно полузасъхнала кръв до окото му се бяха залепили няколко черни косъма. Внимателно ги махнах.

— Благодаря ти, mon coeur. Тъй като ме почистваш, имаш ли нещо против да ти върна услугата и да изтрия кръвта на Филип от челото ти? — Погледна ме смутено. — Заради миризмата е. Не ми харесва да идва от теб.

Боеше се, че лудостта му може да се върне. Сама потрих кожата си и пръстите ми се изцапаха в черно и червено.

— Сигурно приличам на езическа жрица.

— Да, повече от обикновено. — Матю загреба малко сняг и премахна и останалите следи от осиновяването ми.

— Разкажи ми за Бенджамин — помолих аз, докато той триеше лицето ми.

— Направих Бенджамин вампир в Йерусалим. Дадох му моята кръв, за да му спася живота. Но така отнех мотивацията му. Отнех душата му.

— И той има твоята склонност към силен гняв?

— Склонност! От твоите уста прозвуча все едно става въпрос за високо кръвно налягане. — Матю поклати учудено глава. — Ела. Ще замръзнеш, ако останем още тук.

Тръгнахме бавно към замъка хванати здраво за ръце. За първи път никой от нас не се интересуваше кой може да ни види и какво може да си помисли. Погледнах към Матю в гаснещата светлина и още веднъж видях баща му в строгите черти на лицето и в начина, по който изправяше рамене въпреки бремето върху тях.

На следващия ден бе Никулден. Слънцето блестеше по нападалия по-рано през седмицата сняг. Замъкът се оживи заради хубавото време, макар все още да бяха пости, мрачно време за размисъл и молитви. Тананикайки си тихичко, тръгнах към библиотеката, за да си взема от купчината с алхимични книги. Макар всеки ден да носех по няколко в дестилационната, след това гледах да ги връщам. В пълната с книги стая двама мъже си говореха. Познах спокойния, ленив глас на Филип. Но другия чувах за първи пръв път. Бутнах вратата.

— Ето я и нея — обяви Филип, когато влязох. Другият мъж се обърна и аз усетих характерното изтръпване.

— Боя се, че френският ѝ не е много добър, а латинският ѝ е дори още по зле — каза извинително Филип. — Говорите ли френски?

— Достатъчно — отвърна магьосникът. Погледът му се плъзна по тялото ми и кожата ми настръхна. — Момичето изглежда в добро здраве, но не бива да остава тук, сред вашите хора, сир.

— С радост бих се отървал от нея, мосю Шампие, но няма къде да отиде, а се нуждае от помощ от себеподобен. Затова пратих да ви повикат. Хайде, мадам Ройдън — каза Филип и ми махна да се приближа.

Колкото по-напред пристъпвах, толкова по-неудобно се чувствах. Въздухът се сгъсти и настръхна от електричеството. Почти очаквах да чуя гръмотевица, толкова напрегната бе атмосферата. Питър Нокс влизаше без разрешение в мислите ми, Сату ми бе причинила ужасна болка в Ла Пиер, но този магьосник беше различен и някак дори по-опасен. Минах бързо покрай него и погледнах въпросително и умолително Филип.

— Това е Андре Шампие — представи ми го той. — Печатар е в Лион. Може би сте чували за братовчед му, виден лекар, който, уви, вече е покойник и не може повече да споделя своята философска и медицинска мъдрост.

— Не — прошепнах. Наблюдавах Филип с надеждата, че ще ми даде някакви знаци какво се очаква от мен. — Не мисля, че съм чувала.

Шампие килна глава, за да покаже, че оценява комплиментите на Филип.

— Не познавах братовчед си, сир, тъй като е починал, преди да се родя. Но за мен е удоволствие да ви чуя да изричате такива хубави думи за него. — И тъй като печатарят изглеждаше поне двайсет години по-възрастен от Филип, сигурно знаеше, че хората от семейство Дьо Клермон бяха вампири.

— Беше страхотен магьосник, също като вас. — Изрече го делово, типично в негов стил, и затова не прозвуча раболепно. А на мен обясни: — Това е магьосникът, когото пратих да повикат малко след като пристигнахте, като мислех, че ще може да помогне да разгадаем мистерията на вашите способности. Казва, че усетил силата ви още докато бил далеч от Сет-Тур.

— Май инстинктите ми са ме подвели — промърмори Шампие. — След като вече се запознах с нея, ми се струва, че има доста малки способности. Може би не е английската вещица, за която хората говореха в Лимож.