Нощна стража

Станхолм се приближи до прозореца и надникна през жалузите долу към улицата. Събралата се пред музея опашка непрекъснато нарастваше и краят й, проточил се надолу по Пето авеню към „Уитни Мюзиъм“, вече се губеше от погледа. Още стотици хора чакаха зад музея, в Сентръл парк. Директорът вече два пъти бе слизал долу, за да се извини пред неспокойната тълпа за забавилото се отваряне на музея. Първия път бе оправдал закъснението с това, че автентичността на картината трябвало да бъде официално потвърдена от специален експерт — доста неуместна шега при създалите се обстоятелства. След това бе хвърлил вината върху пресата и бе обяснил, че някои представители на телевизията още не били завършили напълно репортажите си. Оттогава бе минал половин час и хич не го блазнеше мисълта да застане пред тълпата за трети път. Бяха му казали, че идват хора да разследват случая, но защо ги нямаше? И кои бяха всъщност? Никой от висшестоящите не му бе казал, ако изобщо и те самите знаеха. Всичко изглеждаше толкова тайнствено.

Вратата се отвори и влезе ван Ден. След двадесетминутния телефонен разговор с „Райксмузеум“ лицето му бе пепелявосиво.

Арман бутна настрани чашата с изстинало кафе и сложи лакти на масата, като подпря брадичка върху свитите си в юмрук ръце.

— Е?

— Какво? — попита ван Ден и се тръшна в най-близкото кресло.

— Как посрещнаха от музея вашата некомпетентност?

— Не е ваша работа! — сопна му се ван Ден и погледна Станхолм. — Вече достатъчно го понасях. Накарайте го да ме остави на мира.

На вратата се почука и Станхолм, благодарен за прекъсването, което идваше съвсем навреме, побърза да отвори.

— Доктор Станхолм?

— Да — отвърна предпазливо той.

— Казвам се Колхински. Надявам се, че сте предупреден и ме очаквате.

— Слава Богу, че най-сетне сте тук. Заповядайте, влезте.

Колхински пристъпи в стаята, следван от Греъм, Сабрина и Уитлок. Представи ги на Станхолм, който от своя страна ги запозна с Арман и ван Ден.

Арман отново седна и се зае да ги изучава с интерес и с известна доза мнителност. Когато Станхолм му бе казал, че разследването ще се води от някой си Колхински, той просто реши, че става въпрос за американец от руски произход. Но истински руснак? Значи не можеха да бъдат от нюйоркската полиция, ФБР или ЦРУ. А двама от тях бяха облечени с джинси и фланелки. Никой детектив на застрахователна компания не би се облякъл така. Какво оставаше тогава? Частни детективи? Съмняваше се — не и при кражба от такъв мащаб. За кого работеха тези хора? Любопитството му го завладя напълно и той зададе на глас въпросите си.

— Не ни е позволено да ви кажем — отговори извинително Колхински.

— Сигурно все пак имаме право да знаем? — продължи да настъпва Арман, който погрешно бе сметнал тона му за проява на слабост.

— Всичко, което трябва да знаете, е, че сме тук, за да разследваме изчезването на оригиналната „Нощна стража“ — каза твърдо Колхински и се обърна към Станхолм. — Може ли да видим фалшификата? Сигурно вече е изложен в залата?

— Да, не искахме да даваме повод за каквито и да било ненужни подозрения. Журналистите и без това се въртят наоколо като ято лешояди. Ако дори за миг се усъмнят, че нещо не е наред… — той млъкна и поклати глава. — Новината веднага ще обиколи света.

Като остави ван Ден в кабинета си, Станхолм ги поведе нагоре по стълбите към втория етаж, където бе европейското изкуство. Фалшификатът бе изложен в отделна зала, точно срещу вратата, и висеше почти на два метра пред стената. Станхолм обясни, че свръхчувствителната алармена инсталация, свързана с гърба на картината, се задейства, щом някой се опита да докосне рамката или платното. Освен това щеше да има денонощна въоръжена охрана по време на целия престой на картината в музея. Така предвиждаше строгата програма за сигурност, която по изрично настояване на „Райксмузеум“ се спазваше и в петте включени в обиколката галерии още преди картината да напусне Амстердам.

Сабрина добре помнеше оригинала, който бе виждала в „Райксмузеум“. Фалшификатът бе абсолютно същият — наистина бе дело на гений.

— Как може фалшификаторът да напука боята така, че картината да изглежда по-стара, без да засегне по някакъв начин и самото платно? — попита тя, без да поглежда Арман, който стоеше зад нея.

Той се замисли за минута и отговори:

— Първо платното се намазва с лепило, например клей или смола. Това, от една страна, прави невъзможно абсорбирането на боята от грунда, а, от друга, има огромно значение за успешното „разпукване“.

— Разпукване ли?