Нощна стража

От колана на Греъм внезапно се разнесе пиукане и той бързо изключи някакво копче.

— Какво беше това?

— Служба — отвърна Греъм. — Къде е най-близкият телефон?

— Можете да позвъните от стаичката ми.

— Благодаря все пак, но предпочитам да използвам обществен телефон.

— Има един в края на улицата.

— Добро утро, Бен — каза една възрастна жена, застанала в края на стълбите.

— Добро утро, мисис Калмиери — отговори Бен и се изправи, за да вземе от нея пакета с покупките.

— Живеехте тук по-рано, нали? — погледна тя към Греъм.

— Не — усмихна се той насила. — Не съм тукашен и не познавам града. Изглежда, съм се изгубил и помолих портиера ви да ме упъти.

— Много приличате на милия мистър Греъм, който едно време живееше тук. Жена му и сина му ги убиха терористи. Такова чудесно семейство… Какъв ужас!

— Хайде, мисис Калмиери — каза Бен и й подаде ръка.

Когато се обърна, видя, че Греъм си е тръгнал.

— Помниш ли семейство Греъм, Бен?

— Никога няма да ги забравя — промълви той. Бавно се качиха по стълбите и влязоха във фоайето.

Четвърта глава

Сара Томас бе деветнадесетгодишна, когато взе участие в конкурса „Мис Орегон“ — по-скоро само за да опита, отколкото нещо друго. За свое най-голямо учудване спечели и веднага бе нападната от агенти и търсачи на скрити таланти, които й предсказваха голямо бъдеще на екрана. Тя обаче достатъчно се бе наслушала на истории за бъдещи звезди, които работеха като сервитьорки и миеха чинии в долнопробни закусвални, а големият им час така и не идваше. Затова реши да не залага бъдещето си на Холивуд и се записа в школа за секретарки.

Оттогава бяха минали дванадесет години. Не бе загубила нищо от красотата си, но сега русата й коса бе късо подстригана, а предизвикателните тесни джинси и тенис фланелки отдавна бяха отстъпили пред елегантните костюми на Армани и Шанел и блузите с монограм „Пучи“. От четири години работеше като секретарка в една оскъдно обзаведена кантора на двадесет и втория етаж в сградата на Обединените нации в Ню Йорк. Хартията, която използваше за писане, не носеше щемпел, а името „Люълин и Лий“, с което отговаряше на всяко позвъняване на някой от четирите черни телефона на бюрото й, бе фиктивно. На практика делегатите в ООН, които знаеха какво всъщност се намира зад тази врата без табелка, се брояха на пръсти.

Нейната стая бе преддверие към главната квартира на ЮНАКО. На стената срещу вратата, цялата покрита с ламперия от тиково дърво, имаше две незабележими плъзгащи се врати, които се задействаха с миниатюрни звукови предаватели. Лявата бе към частния кабинет на директора. Дясната водеше към командния център на ЮНАКО.

Малкълм Филпот бе прекарал цялата сутрин в командния център, откъдето следеше как се развиват събитията при трите ударни отряда, които в момента изпълняваха някакви задачи. Той бе висок мършав шотландец на около петдесет и пет години и силно куцаше с левия крак заради стара рана от времето на Корейската война. След успешна кариера в Пети отдел на военното разузнаване се бе прехвърлил в Скотланд Ярд като началник на специалния отдел и бе останал там седем години, преди през 1980 година да бъде назначен за директор на ЮНАКО. Той вършеше най-неблагодарната работа и макар че със своя суров и праволинеен подход бе стигнал преди няколко години до конфликт с генералния секретар на Обединените нации, се радваше на голямо уважение от страна на почти всички правителства и разузнавателни служби в света.

Имаше обаче и изключения. При неуспешния опит за отвличане на самолет от летище „Марко Поло“ във Венеция бяха загинали седем пътници и двама карабинери. Четиримата похитители, вероятно севернокорейци, бяха избягали в Либия, където — така поне гласяха сведенията — правителството ги бе посрещнало като герои. В ЮНАКО бе пристигнала молба четиримата мъже да бъдат изведени от страната и предния ден Филпот бе пратил Девети ударен отряд в Триполи. Либийските власти обаче не само бяха отказали да сътрудничат, но и бяха арестували членовете на отряда само час след пристигането им. Сега Филпот бе изправен пред два проблема — да освободи своите хора от строго охранявания затвор и да арестува — или да премахне — похитителите. Трябваше да включи още един ударен отряд.

Без да обръща внимание на шума от многобройните принтери, телекси и телефони наоколо, той внимателно слушаше обясненията на един специалист, какъв терен трябва да се търси в покрайнините на затвора. Стояха пред една от многото карти, покрили стените на просторната звукоизолирана стая.

— Искам основното след половин час на бюрото си — каза Филпот, когато мъжът свърши.

— Веднага ще се заема с това, сър.

Филпот отиде при монитора, свързан с цяла редица компютърни терминали. Отпред седеше мъж със сериозно лице и ловки пръсти, които шареха по клавиатурата. Очите му се спираха на екрана съвсем бегло, едва ли не случайно.

— Успях да огранича списъка до двадесет и трима, сър — каза той, като продължаваше да вкарва информация в компютъра. — Но италианците ми създават страхотни проблеми. Не могат да идентифицират нито един от терористите.