Нощна стража

— Така ли? — отвърна равнодушно Греъм и се върна при колата си.

Нервите на другия не издържаха, той даде газ и изчезна зад близкия ъгъл.

Греъм се усмихна с леко задоволство. Бе на тридесет и седем години, с хубав тен и мускулесто тяло, което поддържаше в отлична форма благодарение на строг режим — бягане и физически упражнения. Рошавата му кестенява коса небрежно се спускаше до яката на ризата и ограждаше по момчешки красивото му лице, цялата сила на което идваше от дълбочината на светлосините очи.

Той паркира пикапа и докато прибираше ключовете в джоба си, внимателно разглеждаше жилищната сграда от другата страна на улицата. Откакто се помнеше, „Олмстед Хайтс“, наречена на името на човека, който бе станал известен като архитект на Сентръл парк, бе неделима част от градския район Мъри Хил. Бе живял тук пет години, преди внезапно да го сполети трагедията. Пресече улицата с ръце в джобовете на избелелите си джинси и спря да погледа десетте циментови стъпала, които водеха към двете стъклени врати. На тях с червени ръкописни букви бяха изписани инициалите ОХ — точно както последния път, когато ги бе видял. Тъй като блесналото във вратите слънце не му позволяваше да види какво има зад тях, той седна на най-горното стъпало и мислите му се върнаха отново към онзи кошмарен октомврийски ден преди две години.

Както много други от неговото поколение той отрано бе белязан с ужасния спомен за Виетнам. Бе получил повиквателната само месец след като се бе сбъднала заветната мечта на живота му — да играе като преден защитник (младок, разбира се) в нюйоркския „Джайънтс“, отбора, за който бе викал от дете. Раната в рамото обаче, която получи във Виетнам, бързо сложи край на многообещаващата му кариера и той прекара следващите две години в Тайланд, където на служба в ЦРУ обучаваше местните туземци, посветили се на южно виетнамската кауза. След като се бе върнал в Щатите и бе издържал многобройни и изключително сложни интелектуални и физически тестове, полковник Чарлс Бекуит го бе взел в елитния отдел за борба с тероризма Делта. Той се справяше изключително добре и заслугите му бяха възнаградени единадесет години по-късно, когато бе издигнат на поста командир на група Б. Първата им мисия под негово ръководство бе в Либия, но тъкмо когато се готвеха да атакуват базата на терористите, той получи съобщение, че жена му и петгодишният му син са били отвлечени пред блока им от четирима араби. Предлагаха му да не изпълни задачата, но той отказа и въпреки че базата бе разрушена, водачите успяха да избягат. Макар че бе проведено едно от най-големите секретни издирвания в историята на ФБР, семейството му не бе открито.

— Седеше там с часове с футболната си топка и чакаше да се върнете вкъщи. Бе великолепно дете, мистър Греъм.

Греъм се обърна към сивокосия негър, застанал на вратата. Доколкото си спомняше, портиерът бе част от Мъри Хил точно толкова, колкото и „Олмстед Хайтс“.

— Здравей, Бен — каза Греъм и стисна протегнатата към него ръка.

Лицето на Бен се сгърчи в гримаса, докато с усилие клякаше на стъпалото до Греъм.

— Помислих си, че може да сте вие в онази бричка, но не бях сигурен, докато не прогонихте оня момък, дето се опитваше да се настани на старото ви място за паркиране. Тогава вече се убедих, че сте вие.

— Така ли? — промърмори Греъм, загледан в паважа. Мислите му бяха другаде. — Видял си, нали?

— Кое?

— Как са отвлекли Кари и Майки.

— Не отваряйте стари рани, мистър Греъм.

— Изобщо не са зараствали, Бен — той вдигна ръка и махна наоколо. — Къде точно бяха застанали?

— Нека не…

— Отговори ми! — рязко го прекъсна Греъм.

— Точно пред мястото, където седим сега. Стана толкова бързо. Мисис Греъм изваждаше покупките от стария си малък форд, а Майк риташе топката си долу на стената в края на стълбището. Спомням си как тя му се караше: „Бен ще трябва да бърше стената, ако оставиш следи.“ После черният мерцедес спря до форда, двама мъже я грабнаха отзад и я напъхаха на задната седалка. Третият се опита да хване Майк. Трябва да се гордеете с него, мистър Греъм. Изплъзна се на онзи кучи син като истински преден защитник. Тя му извика… — гласът на Бен заглъхна и той поклати глава. Споменът явно бе мъчителен за него.

— Продължавай — пресипнало проговори Греъм, сдържайки дъха си.

— Това не е…

— Продължавай, Бен. Моля те.

— Тя извика: „Бягай, Майк, бягай!“ Вече бях излязъл навън, но заради проклетия си артрит не можех нищо да направя. Тогава тя ме видя и започна да вика: „Помогни на Майк, Бен, моля те, помогни му!“ Това бяха последните думи… които ми каза. Бях толкова безпомощен. После край главата ми профуча куршум и когато се изправих, мерцедесът вече бе изчезнал. Няма да забравя думите й, докато съм жив. Предадох я, когато имаше най-голяма нужда от мен.

— Не ти си я предал, Бен. Аз я предадох. Потънаха в мълчание, всеки пленник в затвора на собствената си вина.

— Още ли живеете в Ню Йорк? — попита Бен.

— Във Върмънт. Имам малка квартира на ъгъла на „Лейк Шамплен“, близо до Бърлингтън.