Нощна стража

Коен не бе човекът, с когото Уитлок би могъл да обсъди проблемите си. Щеше да срещне съчувствие, но не и разбиране. Хана Коен, по-рано специалист по компютърни анализи в „Шин Бет“, сега бе старши програмист в главната квартира на ЮНАКО и напълно подкрепяше мъжа си. Уитлок се загледа в картонения силует. Към кого да се обърне за съвет? Всички виждаха в него типа на вечно уверения в себе си баща или по-голям брат и много негови колеги търсеха от него съвет за личните си неприятности. Сега той самият имаше нужда да поговори с някого и му бе много трудно да признае, че не може и не иска да го направи.

— Си. У.?

Уитлок се обърна към Коен и нервно се засмя.

— Извинявай, Марти. Чудех се защо толкова дълго нищо не излизаше.

— Знаеш, че можеш да ми се довериш, ако има нещо. Колко пъти съм изливал душата си пред теб на чаша бира при Макфийли!

— Да, наистина. Честна дума обаче, нищо ми няма. Малко съм изморен, това е всичко.

— Кармен ли продължава да те притиска? — попита Коен с разбиране.

— Може и така да се каже.

— Здравейте, момчета! — провикна се Сабрина от края на стълбите и побърза да дойде при тях, като силно прегърна Уитлок.

— Не можеш да си представиш каква нужда имах от това — каза той и леко я целуна по бузата.

Коен й намигна.

— Как е нашата очарователна Сабрина?

— Мъртва — отвърна тя и им описа какво се бе случило по време на теста.

— Съгласен съм с теб — каза Уитлок, когато чу всичко. — Глупаво е. Направо идиотско. Какво ще кажеш, Марти?

Коен забеляза закачливото пламъче в очите му.

— Така си е, и аз мисля същото. Но пък е блондинка.

— Е, това обяснява всичко — приключи въпроса Уитлок.

Сабрина се облегна на стената и обгърна раменете си с ръце.

— Да сте мислили някога за шведска тройка? Уитлок се засмя и протегна към нея снайпера, който трябваше да замести лулата на мира:

— Бих могъл да приема донякъде мнението на Смайли. Понякога действаш прибързано и си прекалено самоуверена, но си и добра. Страшно добра. А според мен това е важното.

Коен кимна в знак на съгласие.

— Въпреки всичките му опити да направи тези играчки по-автентични, Смайли си остава много далеч от действителността. Тогава се крием от истински куршуми, а не от капсули с жълта флуоресцентна боя. Твоята глава е в торбата, не неговата. Майк и Си. У. разчитат на теб да ги прикриваш, а не той. Помни това.

Сабрина кимна с глава.

— Къде е впрочем третият мускетар? — попита Коен.

Уитлок и Сабрина се спогледаха и свиха рамене. Майк Греъм бе загадката на ЮНАКО. Той бе особняк и водеше безкомпромисна война с всичко авторитарно и бюрократично, особено ако бяха замесени и началниците му.

— Агент Уитлок, зелен код — прозвуча от високоговорителя. — Моля, веднага се свържете с централата.

— Зелен код? За нас е, обявяват готовност — каза Уитлок, докато повтаряха съобщението.

Той се запъти към телефона в края на стрелбището, но когато Сабрина поиска да тръгне след него, Коен я задържа с ръка на рамото.

— Нещо го яде.

— Какво? — попита тя и погледна след Уитлок.

— Де да знаех. Не го изпускай от очи, Сабрина, заради самия него.

Майк Греъм не можа да повярва на очите си, когато откри свободно място за паркиране точно срещу сградата, която бе дошъл да види в Ню Йорк. Застана на една линия с колата отпред и тъкмо се канеше да вкара своя очукан бял пикап модел 1978 година на заден ход в празното място, когато чу зад себе си пронизително изсвирване на клаксон. Погледна в огледалото. До колата зад свободното място се виждаше лъскавочерна „Исудзу Пиаца“. Облеченият в кремав костюм шофьор се канеше да паркира с предна маневра. Греъм избърса потта от челото си и присви невярващо очи. Откъде, по дяволите, се бе появил? Когато само преди секунда провери в страничното огледало, със сигурност го нямаше. Той се потупа по гърдите и посочи с палец свободното място зад себе си.

Другият шофьор спусна стъклото на прозореца с електронно управление и подаде глава навън.

— Аз първи го видях — надвика той шума от инсталираната в колата му стереоуредба.

Греъм поклати глава.

— Изчезвай!

Онзи посочи ухото си и сви рамене. Греъм бързо губеше търпение. Натисна педала, но когато се опита да се вмъкне в свободното място на заден ход, другият тръгна напред и вкара отчасти предницата на колата си, така че двамата се заклещиха. Греъм изключи от скорост и изскочи на пътя, като трясна вратата.

— Разкарай това нещо от пътя ми — сърдито му кресна шофьорът.

Греъм се наведе до отворения прозорец, като внимаваше да не се допре до колата. Гледаше я с подчертано презрение. Изчака другият да намали музиката, преди да заговори.

— Ще ти кажа какво ще направя сега, момчето ми. Ще паркирам онова „нещо“, както благоволи да го наречеш, на свободното място отпред.

— По дяволите…

— Още не съм свършил. Както сам виждаш, това „нещо“ доста е патило и още няколко драскотини няма да го уплашат. Твоята боядисана тенекия обаче хич няма да изглежда добре със смачкан фасон. Паркирай я там и ще те изтикам като с булдозер — Греъм се наведе още по-напред, пръстът му почти докосваше лицето на другия. — Решавай!

— Ти си луд — озъби му се мъжът.